Гаснещ зрак [bg]

17.

Капитан Халид Бахан добре помнеше ужаса, когато — беше още малък — глутница подивели кучета, прогонени от гората от вълци, нападнаха селото. Не познаваха страх. Трима селяни, две жени и един старец бяха разкъсани извън домовете си. А когато десетина мъже тръгнаха да избият кучетата, те изчезнаха в хълмовете. Мъжете обиколиха чукарите, деретата и клисурите, но намериха само следи и след три дни се прибраха.

След седмица две деца изчезнаха, докато си играели на двора — бяха останали само окървавени дрипи и оцапани с кръв дървени играчки.

Селото беше младо, домовете нови и земята наоколо едва наскоро разорана. Ивицата гора покрай плитката река, която заобикаляше ниския хълм, на който бе построено селото, все още беше достатъчно гъста, за да се смята за дива. На заранта след изчезването на децата бащата на Халид Бахан тръгна на север. Вечерта, сам с втръсналата му майка, която беше превърнала страха в начин на живот, Халид трепереше от ужас, заразен от страха на майка си. Никога нямаше да забрави онази нощ, прогорена като дамга в душата му.

Баща му се върна на другия ден с един облечен в кожи дивак с пъпчиво лице и сплъстена коса. Непознатият миришеше на мръсно. Ядеше сурово месо и спа следобеда в собствената си мръсотия, близо до задната врата на къщата. По залез-слънце стана и Халид помнеше как затича с големи крачки навън в сумрака.

След три дни дивакът се върна, влачеше сварени черепи, вързани на въже. Черепите на двайсет и шест кучета. В отплата му дадоха буре сайдер и той го изпи, седнал на голата земя в предния двор. Пиенето го направи зъл и той ръмжеше, щом някой се приближеше — понеже след като се разчу, че е дошъл джелек, любопитни селяни наминаваха да го видят — и черепите, разбира се. Накрая обаче той изпи бурето и заспа.

На другата сутрин си беше заминал, но кучешките черепи бяха останали, струпани на пирамида. Бащата на Халид почна да ругае, понеже джелекът беше отнесъл празното буре.

И до днес кучетата придаваха форма — мимолетна и плашеща — на страховете на Халид Бахан и в кошмарите си той често виждаше оголените им зъби и си представяше в очите им нещо безмилостно и неукротимо.

Съгледвачът се присви пред него треперещ, загърнат в кожи. Войник, сведен до жалко състояние.

— Бяхме по дирята ѝ. Обкръжавахме я. После всичко се промени — нощта оживя. Стрели, сър, нападнаха ни със стрели все едно сме диви зверове! Отрицатели. Бяхме петима. Само аз се спасих. Бяха стотици, капитане, на глутници — жалки, смърдящи горски отрепки! — а мислехме, че сме ги избили всичките!

Отегчен, отвратен, Халид махна на войника да се разкара от очите му. Двама от охраната му го извлякоха от палатката.

Нищо не го разочароваше повече от това да види войник, деградирал от ужас. „Побягнал си, глупако, изоставил си другарите си. Побягнал си, когато е трябвало да стоиш на място, когато е трябвало да се биеш.“ Все пак поне вече знаеше какво ги очаква на запад. Гонитбата на Шаренас вече беше маловажна. Изглежда, изобщо не бяха приключили с Отрицателите.