Гаснещ зрак [bg]

Айвис седеше свит и загърнат в одеяла до лагерния огън. И все още трепереше.

Помнеше малко. Как беше застанал на прага на главната зала, а след това… събуждането отвъд стената, дланите му раздрани и пълни с трески.

Ялад му беше казал, че бил излязъл от бушуващите пламъци, с Вренек в ръце. Но дрехите му дори не бяха опърлени, а момчето, също така като по чудо, беше непокътнато. Все пак беше имало ужас и скръб в лагера, когато бяха открили, че лейди Сандалат не е сред тях. Ялад беше раздрал лицето си с нокти, след като бремето на мъртвата заложница се стовари върху него — нали той носеше отговорността за нейната безопасност.

През нощта бурята бе отминала и вече нямаше вятър, който да раздвижи ледения въздух. Слугите от домакинството на лорд Драконъс и всички Домашни мечове вече бяха бездомни.

Айвис гледаше намръщено треперливите пламъчета на огъня, сякаш някаква част от него искаше да види нещо в ярките им лудуващи езици. „Лорд Аномандър, как да приема това? Предизвикахте азатаная заради уважението. Вижте цената на това, милорд. Къща в развалини, заложница, изгубена в пламъците. Две дъщери? Е… стига ли?

Гордостта ни ни унищожава.“

Можеше да вдигне погледа си от пламъците и да погледне над лагера, натам, където стояха лорд Аномандър и Каладън Бруд. Гостите им, носителите на непоносими дарове. Чул беше, че в току-що отминалата нощ Висшият зидар стоял и гледал рухването на зданието, построено от собствените му ръце, и как след това заговорил за трегерния камък над портата, с тайните думи, изваяни в него, и как промърморил, сякаш на себе си, за някаква горчива истина.

Какво означаваше това? Айвис не можеше дори да предполага.

Погледнеше ли в другата посока, към фигурата, присвита до следващия огън, щеше да види младия Вренек, чиито очи сега бяха затворени, но само отвътре, и гледаха празни като стъкло. Когато го изнесе от горящото имение, момчето бе кротко в ръцете му, поне докато не чу изплашените коне, при което се замята като в треска и почна да рита, така че Айвис нямаше друг избор освен да го пусне.

Ялад бе този, който успя да го спипа и да го спре, когато момчето се хвърли назад към пламъците и закрещя, че трябвало да спаси конете… въпреки че войниците вече ги извеждаха през портата зад тях.

„Е, тази зима видя достатъчно лудост. Можем да се съгласим за това, нали?“

Чу тревожните викове, а после усети и удивлението, последвано от стъписано мълчание, а накрая, щом всички тези подробности се утаиха в ума му и се съчетаха, вдигна очи.

Тълпа, водена от Ялад, се беше втурнала през полето, но спря. Отсреща, от крайпътния изкоп, бавно и немощно изкрета някой. Лейди Сандалат. В първия миг Айвис помисли, че е с червена пола — не знаеше, че има червена пола, — но след това видя, че е петно между краката ѝ. И видя, че носи нещо мъничко, притиснато до оголената ѝ гръд.