Гаснещ зрак [bg]

Но сега увисна във въздуха, в зала, чиито каменни стени бяха издълбани дълбоко от всички страни, сякаш издрани от ноктите на затворен звяр. Още жлебове бяха нашарили дъските на пода и таванските греди и те изглеждаха сдъвкани и нацепени.

Усети как нещо като юмрук се сви в корема ѝ, ниско долу, и започна да расте. Гърбът ѝ се изви на дъга и Сандалат изохка, щом дрехите ѝ се изпънаха и тя се изду, кожата ѝ се изопна. „Галдан! Виж какво направихме! Не знаех! Майка ми е бясна! Казва, че е змия — змия вътре в мен, и расте!“

Между краката ѝ потече. Видя Драконъс надвиснал над нея, лицето му бе изкривено в нещо, което издаваше безпомощност и безсилие. Усети как едната му ръка се пресегна отдолу, бръкна и измъкна бебето.

Видя го как го вдигна и веднага разбра, че е безжизнено, мокра червена кукличка с отпуснати крайници. Той изръмжа и го запокити настрани.

Нов юмрук се стегна на възел в корема ѝ, започна да расте.

Ново мъртво дете. Гневен рев се изтръгна от Драконъс, когато го захвърли на другата страна.

Тя загуби броя им. Мъртвородено след мъртвородено. Умът ѝ се бе вледенил, очите ѝ не можеха да се затворят или дори да мигнат, не можеше да вдиша и гледаше как сцената се разиграва отново и отново. Нямаше никаква болка, никакво усещане за нещо друго освен издуването, ужасното освобождаване и след това — неговият гневен вой.

А после всичко се промени.

Детски плач, малки юмручета махат във въздуха, крачетата ритат.

„Майко, не знаех. Заклевам се. Не знаех.“

Драконъс я придърпа към себе си, натика плачещото новородено в ръцете ѝ.

Тя го погледна в очите, но тези очи — видя го ясно — не бяха очи на човек. Бяха черни и бездънни като водите на Дорсан Рил. Когато отвори уста в усилие да заговори, мастиленотъмните води се изляха от нея. Болка изкриви лицето му и той я пусна да падне на дървения под и залитна назад в ужас.

Внезапна сила изпълни Сандалат и гласът, който излезе от нея, не беше нейният — и сякаш не излизаше от устата ѝ:

„Това дете, Драконъс, е взело най-доброто от теб. Това дете е направено чисто. Цялата любов, която таеше, която така безсърдечно сдържаше и отдаде с такава неохота — сега тя е в това бебе, дадено на майка толкова сломена, че не може да му отвърне с любов.

О, Драконъс, колко ме харесваш сега?

Кажи това на Майка Тъма, когато следващия път я видиш. Тя не е нито първата, нито последната, но нищо от онова, за което копнееш, и нищо, от което се нуждаеш, няма да бъде намерено в прегръдката ѝ. Аз те нараних, Драконъс. Ще се примири ли тя с това, което е останало от теб? Едва ли.

Огънят ми продължава да живее, но е самотен пламък. Дано целуваш същите студени устни. Дано копнееш за онова, което никога не можеш да имаш, и дано не намериш топлина в този или в който и да е друг свят.