Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
- Все някак ще ги отворя! – отговори Малкото джудже. – Ключалката на Черните джуджета беше по-трудна... Нали някога, имаше такова време, специално съм изучавал ключарство!
Роханците оставиха зад себе си горичката и започнаха да се изкачват по стръмния склон на дългото рамо на една от грамадните планини. Противоположната страна на разклонението се оказа безлесна, само леко обрасла с храсти – и воините видяха, че в клисурата вече ги чакат.
Изравнявайки редиците, в долината се разгръщаше ангмарски полк. Тук имаше не само конници, но и пехота. Като се вгледа, Фолко видя сред ангмарските черни наметала и плътните десетки на орки мечоносци.
- Топло посрещане! – изплю се Атлис и заизмъква острието от ножницата.
Еофар и Еолен обаче не се объркаха. Не давайки на врага да се опомни, а на своите съвсем да паднат духом при вида на многобройната конница с черни наметала, стотниците изкомандваха атака.
Оцелелият тръбач поднесе към устните обкован със сребро дълъг рог на планински овен. Познатите звуци на роханския сигнал раздвижиха въздуха.
Конете на роханците бяха приучени мигновено да тръгват от място в стремителен бяг, а воините също толкова светкавично да събират плътен строй и да насочват копията напред. Склонът, не прекалено стръмен и слабо обрасъл, помагаше да се засилят.
Конниците се носеха, ниско навеждайки се към конските гриви. Бяха твърде удобни мишени за ангмарските стрелци, но трябваше да стигнат до неприятеля каквото и да става.
Стрелците на Пределите изпревариха арбалетчиците. В движение обтягайки дългите лъкове, конниците първи пуснаха стрели, бързайки поне някак да отбият прицела на вражеските воини.
Очевидно ангмарците не очакваха, че роханците ще им се изсипят като сняг на главата от няколкостотин крачки. Позицията им беше неизгодна – те стояха на самото дъно на долината и се налагаше да стрелят отдолу нагоре. Да се хвърлят насреща, гасейки прилива на атакуващите ги, също не смогнаха.
Затова пък да натиснат спусъците на арбалетите си успяха всички. Падаха поразените рохански коне, падаха хората, но втората вълна на воините на Пределите, като прескочи загиналите си, гърди в гърди се сблъска с ангмарския строй и го проби.
В битката на конниците Фолко не участваше. В пехотна схватка, разбира се, той с джуджетата нямаше да остане настрани, но сега можеше само да гледа.
Не напразно мятаха стрели и роханските стрелци. Строят на ангмарците се заколеба, в него се появиха пробиви и щом конниците на Пределите се приближиха плътно до врага, удариха копията.
Гладките, подобни на ножове върхове не засядаха в поразените тела. Воините на Пределите ги изтръгваха и ги забиваха отново. Ангмарските копиеносци също умееха да нападат в плътен строй и владееха чудесно копието – но днес изтласкваният им полк не издържа. Разсякоха го на две и роханците подгониха пред себе си по-малката част, безжалостно изтребвайки бягащите. Пътят към клисурата беше открит.
Раздърпаният, намалял ангмарски отряд трудно дойде на себе си и използвайки това, роханците бързо хващаха на седлата ранените си – или дори убитите, кой ще разбере в бързането, но докато не знаеш със сигурност, има надежда безсилно рухналият на земята приятел да е жив, а затова и се стараеха конниците, спасявайки своите, презрели опасността на арбалетните стрели. Мнозина воини на Пределите се лишиха от коне, но останалите в седлата ги прикриваха. Спешените се оказаха много, почти една трета от отряда, спасявайки стопаните си, много от роханските коне бяха пронизани в гърдите, прикривайки ездачите.
Като се събраха в плътен строй, тичаха пешите, отстрани, заплашвайки с лъковете си окопитващите се ангмарци, препускаха конниците. Нещо крещяха стотниците, ободрявайки хората си.
И тогава срещу отстъпващите роханци изскочиха истерлингските броненосци и Фолко можеше само да се порази: доколко добре владее Господаря изкуството да създава у противника лъжлива представа за силите си! В необходимия момент в необходимото място винаги се оказват повече воини на Олмер, отколкото на това разчитат неприятелите му.
Истерлингите бързо издигаха стена от щитове. Отрядът им беше малък – едва триста пеши воини и хобитът неволно отдаде дължимото на храбростта им – дори понесли загуби, роханци все едно бяха повече. Истерлингите явно разчитаха на ангмарците – но колко от тях ще положат глави, докато онези пристигнат?
Воините на Пределите нямаше накъде да обръщат, пък и не бяха такива, че малодушно да търсят спасение сами или да се предадат на милостта на победителя. Предводителят на истерлингите, излязъл напред, не произнесе и половината от приготвените слова за напразното кръвопролитие, а роханските стрелци вече отпуснаха тетивите. И хобитът тук не изоставаше от другите.