Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
За негова изненада Елейн и Гавин влязоха в карето и тръгнаха с него. Таланвор също се изненада и хвърли поглед към затварящата се врата.
— Майка ми заповяда да бъде придружен до портите, Таланвор — подкани го Елаин. — С целия полагащ се етикет. Какво чакаш още?
— Нищо, милейди — отвърна Таланвор кисело и изкомандва на охраната да тръгне.
Чудесата на двореца се плъзгаха незабелязани покрай очите на Ранд. Беше зашеметен, мислите му се въртяха в главата му твърде бързо, за да може да ги улови и намести. „Не прилича… Този човек е в сърцевината.“
Ескортът спря. Той примигна изненадан, едва сега забелязал, че са излезли в двора и са застанали пред високите позлатени порти, блеснали на слънцето. Тези врати едва ли се отваряха за един човек, със сигурност не и за нарушител, дори и ако щерката-наследница изискваше да му се отдаде почит като на гост. Таланвор мълчаливо дръпна лоста на една малка вратичка, врязана в едното крило на парадната порта.
— Според обичая — каза Елейн — придружаваме гостите до самите врати, но не оставаме да ги гледаме как си отиват. Човек трябва да запомни удоволствието от компанията на госта, а не тъгата от раздялата.
— Благодаря, милейди — промълви Ранд и докосна шала, с който беше овързала главата му. — За всичко. В Две реки имаме обичай гостът да поднесе някакъв малък дар. Опасявам се, че нямам в себе си нищо. Макар че — добави той дрезгаво — явно съм ви научил нещо за народа на Две реки.
— Ако бях споделила с майка, че ми се струваш хубавец, тя със сигурност щеше да те затвори в килия. — Елейн го дари със зашеметяваща усмивка. — Лек път, Ранд ал-Тор.
Зяпнал, той я изгледа как си отива — същинско подмладено копие на хубостта и величието на Мургейз.
— Не се и опитвай да се наддумваш с нея — засмя се Гавин. — Винаги излиза победителка.
Ранд кимна разсеяно. „Хубавец? О, Светлина, от устата на самата щерка-наследница на трона на Андор!“
Гавин, изглежда, очакваше нещо. Ранд го изгледа за миг мълчаливо.
— Милорд, когато ви казах, че съм от Две реки, вие бяхте изненадан. А и всички останали, вашата майка, лорд Гарет, Елайда Седай… — по гърба му полазиха тръпки, — никой от тях… — Не можа да довърши; дори не беше сигурен защо ли го започна. „Аз съм син на Трам ал-Тор, дори и да не съм роден в Две реки.“
Гавин му кимна, сякаш беше очаквал тъкмо това. Но и той се колебаеше. После промълви:
— Само да си увиеш една шуфа около главата, Ранд, и ще се превърнеш в самото олицетворение на мъж от Айил. Странно, след като майка, изглежда, смята, че говориш наречието на Две реки. Жалко, че не можахме да се опознаем повече, Ранд ал-Тор. Лек път.
„Айилец.“
Ранд остана закован на място, гледайки отдалечаващия се Гавин, и едва нетърпеливото покашляне на Таланвор му припомни къде се намира. Той се сниши и прекрачи през ниската вратичка. Таланвор я затръшна зад него.
„Айилец.“
Глава 41
Стари приятели и нови заплахи
Ранд запъхтян спря чак пред вратата на „Кралски благослов“. Беше тичал цялото време, без да се притеснява дали някой ще го види, че носи червено, или дори че могат да използват тичането му като повод да го преследват. Не мислеше дори и за това, че някой Чезнещ може да го забележи.
На пейката до вратата седеше Ламгвин, прегърнал една рижава писана. Изправи се да погледне дали не се приближава някоя беда, стреснат от паническия бяг на Ранд, и като се увери, че няма никаква опасност, седна и каза:
— Преди малко някакви глупаци се опитаха да откраднат няколко от котките в хана. — Огледа разранените кокалчета на пръстите си и добави: — Напоследък от котки се печелят добри пари.
Двамата мъже с бели знаци продължаваха да седят от другата страна на улицата.
— Къде е господин Джил? — попита Ранд.
— В библиотеката — отвърна Ламгвин. Котката започна да мърка и той се ухили. — Една котка никой не може да я притесни за дълго, дори и някой крадец, който се опитва да я напъха в торбата.
Господин Джил наистина се оказа в библиотеката — играеше на камъчета с Лоиал. На масата се беше разположила тлъста сива котка и подвила лапи под себе си, следеше с интерес ръцете на двамата играчи над инкрустираната табла.
Огиер премести едно от камъчетата с удивително нежно за дебелите му пръсти докосване. Господин Джил поклати глава и се възползва от появата на Ранд, за да отмести поглед от масата. Лоиал почти винаги побеждаваше на камъчета.