Окото на света

— Не знам за причините им, момко, но че търсят теб и Мат е ясно като бял ден. В какво все пак си се забъркал? Елайда, а сега и Белите плащове.

Ранд понечи да протестира, но се отказа. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това, но нали сам беше чул Белите плащове.

— А вие? Белите плащове ще ви създадат неприятности дори и да не ни намерят.

— Ти за мене не се грижи, момко. Кралската гвардия все още поддържа закона, нищо че са оставили тия предатели да щъкат наоколо и да ми размахват бялото си. Колкото за през нощта… е, Ламгвин и неговите хора ще спят по-малко, но тежко му и горко на онзи, дето ще се опита да ми надраска Драконовия зъб на вратата.

До тях се появи Джилда и чинно се поклони на господин Джил.

— Господине… пристигнала е една дама. В кухнята! — Изглеждаше направо скандализирана от съчетанието. — Разпитва за господин Ранд, господине, както и за господин Мат, по име.

Ранд погледна озадачен ханджията.

— Момко — отрони най-сетне ханджията. — Ако наистина си успял да докараш лейди Елейн в хана ми, май всички ще свършим под брадвата на палача. — Джилда изписка при споменаването на щерката-наследница и зяпна Ранд с ококорени очи. — Я се пръждосвай, момиче! — скастри я ханджията. — И да си мълчиш за това, което чу. Не е работа на никого. — Джилда заклати енергично глава и се забърза по коридора, мятайки любопитни погледи през рамо към Ранд. — Само след пет минути — въздъхна господин Джил — ще е казала на другите жени, че си предрешен принц. Докато се стъмни, целият Нов град ще е научил.

— Господин Джил — промълви Ранд, — аз изобщо не съм споменавал на Елейн за Мат. Не може да е… — Изведнъж на лицето му грейна широка усмивка и той се затече към кухнята.

— Чакай! — извика след него ханджията. — Чакай първо да разберем. Стой, глупако!

Ранд отвори широко вратата към кухнята и ги видя. Моарейн извърна студените си очи към него, без изобщо да показва някаква изненада. Нинив и Егвийн, както и щръкналият зад гърбовете им Перин, се затичаха със смях да го прегърнат и го затупаха по раменете, сякаш искаха да се уверят, че е от плът и кръв. На вратата към конюшнята стоеше Лан, стъпил с един крак на прага, раздвоил вниманието си между кухнята и двора отзад.

Ранд се опита да прегърне двете жени и да се ръкува с Перин едновременно, ръцете им се оплетоха сред смях, а положението стана още по-сложно от опитите на Нинив да опипа лицето му, за да се увери, че няма треска. Всички изглеждаха доста изпатили — лицето на Перин беше покрито с отоци и той гледаше някак надолу, нещо съвсем необичайно за него — но тъй или иначе, всички бяха живи и здрави, и отново заедно. Гърлото му така се беше стегнало, че едва успя да проговори:

— Страхувах се, че никога повече няма да ви видя — отрони най-сетне той. — Страхувах се, че всички сте…

— А аз знаех, че си жив — промълви Егвийн, склонила глава на гърдите му. — През цялото време го знаех. През цялото време.

— А аз не — каза Нинив. Гласът й прозвуча рязко, но после отново се смекчи и тя го погледна усмихната. — Добре изглеждаш, Ранд. Е, в никакъв случай не си се прехранил, но изглеждаш добре, слава на Светлината.