Окото на света

Господин Джил започна да се извинява надълго и широко заради котките, като в същото време настояваше, че за него ще е истинска чест, ако Моарейн му бъде гостенка, стига да е сигурна, че няма все пак да предпочете двореца, което той не разбирал съвсем, но се надявал, че ще приеме най-хубавата му стая като скромен дар. Моарейн не обърна никакво внимание на цялото това объркано бърборене. Вместо да го слуша, тя се наведе и почеса оранжево-бялата котарана. Тя веднага се отказа от глезените на господин Джил и предпочете нейните.

— Дотук видях още четири котки в заведението ви — каза тя. — Да не би да имате проблем с мишките? Или плъхове?

— Плъхове, Моарейн Седай — въздъхна ханджията. — Ужасен проблем. Не че не пазя мястото чисто, нали разбирате. Заради хората е. Целият град е пълен с хора и плъхове. Но котките ми се грижат за тях. Няма да ви безпокоят, обещавам ви.

Ранд притеснено погледна към Перин, който отново сведе очи. Имаше нещо странно в очите на Перин. Пък и мълчеше. Перин винаги си беше малко тромав в приказките, но сега изобщо не говореше.

— От хората ще да е — промълви Ранд.

— С ваше позволение, господин Джил — каза равнодушно Моарейн, — няма да е никак трудно да разкараме плъховете от тази улица. С повечко късмет плъховете няма и да разберат, че сме ги отстранили оттук.

Господин Джил се намръщи при последните думи, но се поклони, приемайки предложението й.

— Стига да сте сигурна, че няма да предпочетете двореца, Айез Седай.

— А къде е Мат? — изведнъж попита Нинив. — Тя каза, че и той е тук.

— Горе е — кимна Ранд. — Той… не е добре.

Нинив вдигна разтревожено глава.

— Болен ли е? Ще оставя плъховете на нея и ще се заема с него. Веднага ме заведи при него, Ранд.

— Всички се качете горе — разпореди се Моарейн. — Ще дойда при вас след няколко минути. Бездруго се пречкаме в кухнята на юсподин Джил, а горе ще можем да си отдъхнем всички заедно. — В тона й се чувстваше нещо подмолно. „Скрийте се. Криеницата още не е приключила.“

— Хайде — подкани ги Ранд. — Ще се качим по задното стълбище.

Тръгнаха по стълбите, като оставиха Айез Седай и Стражника в кухнята с господин Джил. Ранд не можеше да се нарадва, че отново са заедно. Беше все едно че се е върнал вкъщи. Не преставаше да се усмихва широко.

Същото облекчение, почти радост, беше обзело и останалите. Само гласът на Перин изглеждаше някак приглушен и той продължаваше да държи очите си сведени към пода, но когато се заизкачваха, проговори.

— Моарейн каза, че ще ви намери с Мат, и го направи. Докато яздехме из града, другите все зяпаха — е, без Лан, разбира се — толкова много хора, сградите, всичко. — Буйните му къдрици се поклатиха, когато разтърси невярващо глава. — Толкова е голям! Толкова много хора. Някои все се заглеждаха към нас и викаха: „Червени ли сте, или бели?“, като че ли това тук е нещо много важно.

Егвийн докосна меча на Ранд, увит с червения плат.