Окото на света

Ранд го последва, без да бърза. Не изпитваше по-голямо желание от Лоиал да се замесва с Чедата. „Този човек е в самата сърцевина.“ Той се спря до вратата на дневната, откъдето можеше да следи какво става вътре, но достатъчно далече, както се надяваше, за да не го забележат.

В залата се беше възцарила мъртва тишина. В средата стърчаха петима Бели плащове, хората по масите съзнателно не поглеждаха към тях. Един от тях имаше под слънчевия изгрев на плаща си бродирана сребърна мълния — знак, че е с подофицерски ранг. Ламгвин стоеше на прага на външната врата и съсредоточено почистваше ноктите си с някаква треска. Още четирима от наетите от господин Джил охранници се бяха облегнали на стената до него и старателно избягваха да погледнат към Белите плащове. Ако и да забелязваха нещо, Чедата на Светлината не го показваха. Единствен подофицерът изобщо показваше някакви чувства, като нервно потупваше сребристите си ръкавици, очаквайки най-после ханджията да се появи.

Господин Джил бързо се приближи до него.

— Светлината да ви освети — поздрави той с премерен поклон, не много дълбок, но не и толкова небрежен, че да ги оскърби. — И нашата добра кралица Мургейз. С какво бих могъл да помогна на…

— Нямам време за празните ти брътвежи, ханджийо — прекъсна го сърдито подофицерът. — Днес съм обиколил вече двайсет хана и всеки от тях е още по-голяма кочина от предишния, а до залез слънце трябва да обиколя още толкова. Търся едни Мраколюбци, едно момче от Две реки…

С всяка следваща дума лицето на господин Джил все повече помръкваше. Ханджията запухтя, сякаш едва се сдържаше да не избухне, но най-накрая не издържа и на свой ред прекъсна Белия плащ.

— В моето заведение няма Мраколюбци! Всеки посетител тук е добър поданик на кралицата!

— Знаем я ние каква е Мургейз. — Подофицерът изкриви устните си в злорада усмивка. — Знаем и нейната вещица от Тар Валон.

Столовете в помещението изскърцаха и изведнъж всички посетители скочиха. Стояха безмълвни като статуи, но всички гледаха мрачно Белите плащове. Подофицерът си даде вид, че не ги е забелязал, но останалите четирима се огледаха притеснено.

— За теб самия ще е по-добре — заяви подофицерът, — ако ни сътрудничиш. Времената напоследък са много трудни за тия, дето прдслоняват Мраколюбци. Не мисля, че хан с надраскан Драконов зъб на вратата ще има много клиенти. Току-виж и някой пожар ти се стоварил на главата.

— Сега вие изчезвате веднага оттук — отвърна му спокойно господин Джил. — Или ще повикам кралската гвардия да откара това, което е останало от вас, на градското бунище.

Мечът на Ламгвин изсвистя от ножницата, последван от дрезгавото стържене на стомана в кожа из цялото помещение.

Подофицерът се огледа свъсено, с невярващ поглед.

— Драконовият зъб…

— Няма да помогне на вас петимата — довърши мисълта му господин Джил, вдигна под носа му стиснатия си юмрук и изправи показалеца. — Едно.

— Трябва да си луд, за да заплашваш Чедата на Светлината!