Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Мога ли да запитам, Елейн? Реане, колко… колко от вас бихме могли да приемем? — Несъмнено паузата й беше нужна, за да замени „колко дивачки и жени, които не са успели първия път“.
Дори Реане да го беше забелязала или заподозряла, не го показа, или пък не я притесни.
— Не бих повярвала, че ще се намерят такива, които да откажат такова предложение — каза тя. — Може би ще ни е нужно известно време, за да разпратим вестта навсякъде. Нали разбирате, пръснати сме навсякъде, така че… — Тя се засмя, малко нервно и почти през сълзи. — Така че да не ни забележат Айез Седай. В момента в списъка ни има хиляда седемстотин осемдесет и три имена.
Повечето Айез Седай се бяха научили да прикриват изумлението си с външна невъзмутимост и само Сарейта си позволи да ококори очи. И освен това размърда устни беззвучно, но Елейн вече я познаваше достатъчно, за да разчете думите. „Две хиляди дивачки?! Светлината да ни е на помощ!“ Самата Елейн най-старателно заоправя полите си, докато не се увери, че е овладяла лицето си. Светлината да им е на помощ, наистина.
Реане разбра мълчанието им погрешно.
— Повече ли очаквахте? Всяка година стават злополуки, някои умират от естествена смърт, както всички останали, а и се боя, че през последните две хиляди години Родството се е разраствало по-слабо. Навярно сме били прекалено предпазливи, когато се обръщаме към всяка жена, напуснала Бялата кула, но винаги сме се страхували, че някоя може да донесе за нас, подложена на разпит, и… и…
— Ни най-малко не сме разочаровани — увери я Елейн и махна с ръка успокоително. Разочаровани ли? За малко щеше да се разсмее истерично. „Родственичките“ бяха два пъти повече от всички Айез Седай! Сега Егвийн нямаше да може да каже, че не си е свършила работата — щеше да заведе в Кулата почти две хиляди способни да преливат жени. Но след като Родството отказваше на дивачки… Не, привличането на Родството бе второстепенен въпрос. — Реане — каза тя кротко, — смяташ ли, че вече бихте могли евентуално да си спомните къде все пак се намира Купата на ветровете?
Реане се изчерви като слънце по заник.
— Ние никога не сме ги докосвали, Елейн Седай. Не знам защо са били събирани. Никога не съм чувала за тази Купа на ветровете, но наистина има един склад, точно като този, който описахте.
На долния етаж някаква жена преля, леко и за много кратко. Чу се ужасен писък.
Елейн моментално скочи, всички останали също скочиха. Някъде изпод роклята си от пера Биргит измъкна кама.
— Това трябва да е Дерис — каза Реане и хукна към вратата. — Освен нея долу няма други.
Елейн я хвана за ръката и я спря.
— Все още не си Зелена — каза тя и в замяна бе дарена с чудесна усмивка, с трапчинки на бузите и свенлива в същото време. — Ние ще се оправим с това, Реане.
Мерилил и останалите се подредиха бързо от двете й страни, готови да я последват, но Биргит изпревари всички, хвана дръжката на вратата и се ухили широко. Елейн преглътна, но не каза нищо. Тази чест се полагаше на Стражника, така гласеше кодексът на Гайдините, пръв да влезе и да излезе последен. Но тя се изпълни със сайдар, готова да помете всичко, което можеше да застраши нейния Стражник.
Вратата се отвори преди Биргит да успее да натисне бравата.
И нахлу Мат — буташе пред себе си слабичкото слугинче, което Елейн помнеше от миналия път.
— Сетих се, че може да сте тук. — Той се ухили безочливо, без да обръща внимание на гневните погледи на Дерис, и продължи: — Още повече че видях цялата онази проклета пасмина Стражници да пият в кръчмата, която най не понасям. Проследих една жена до Рахад и тъкмо се връщам. До горния етаж на една къща, в която не живее никой, да съм по-точен де. И значи като тя си излезе, влязох и подът беше толкова прашен, че веднага видях в коя стая е влизала. Има един скапан ръждясал катинар на вратата, но залагам хиляда крони срещу един ритник в задника, че вашата Купа е там. — Дерис понечи да го изрита и след като той я избута, измъкна малък нож от колана си, но той й го взе и го подметна във въздуха — Някой ще каже ли най-сетне на тая подивяла котка на чия страна съм? Жени с ножове ме изнервят напоследък.
— Ние вече знаем всичко за това, Мат — каза Елейн. Е, поне всеки момент щяха да го научат, но да види слисаната му физиономия беше истинско удоволствие. Но тя усети и нещо от Биргит — упрек. Авиенда сигурно също нямаше да одобри поведението й. Елейн преглътна — никога досега не беше полагала такова усилие да отвори устата си. — Все пак съм длъжна да ти благодаря, Мат. Изцяло на теб дължим, че намерихме онова, което търсехме. — Това, че той зяпна удивено, почти изплати усилието й.