Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Не бях забелязал — отвърна той и тя присви очи. Тонът му прозвуча ужасно… сухо.
— Крайно време е — отвърна му тя твърдо. После изви врат и надникна през прорезите в дървената стена зад него, извърна се и отново надникна напред през резбованата предница на каютата. Край тях се нижеха дълги каменни пристани, протягащи се от каменния кей; още по-напред можеше да се видят само още и още пристани, както и самият град, целият блеснал в бяло под яркото следобедно слънце. — Къде отиваме? — възкликна тя.
— Казах им да ни върнат на брега — отвърна Лан. — Стори ми се, че ще е най-добре, ако се измъкнем от реката колкото може по-бързо.
— Ти! — Тя стисна здраво зъби. Той не знаеше закъде е тръгнала, нито защо. Направил бе най-доброто, което бе могъл, според това, което знаеше. И беше спасил живота й. — Все още не мога да се върна в града, Лан. — Тя се окашля да прочисти гърлото си и смени тона. Колкото и нежна да й се искаше да е с него, от чак толкова сироп пак щеше да й прилошее. — Трябва да отида при корабите на Морския народ, на „Ветрогон“.
— Нинив, аз бях точно зад лодката ти. Видях какво се случи. Ти беше на петдесетина крачки пред мен, а после се озова на петдесет крачки назад и започна да потъваш. Трябва да беше белфир.
Нямаше нужда да й казва повече.
— Могедиен! — изпъшка тя. О, можеше и да е някой друг от Отстъпниците, или някоя от Черната Аджа, но тя бе сигурна, че е Могедиен. Какво пък, тя я беше надвила не веднъж, а два пъти. Можеше да го направи и трети път, ако потрябва. Но по лицето й, изглежда, не се четеше толкова увереност.
— Не се бой — каза Лан и я погали по бузата. — Никога повече не бива да се боиш, докато съм край теб. Ако ти се наложи да се изправиш срещу Могедиен, ще се погрижа да те ядосам достатъчно, за да можеш да прелееш. Изглежда, имам някакъв талант в това отношение.
— Ти никога повече няма да ме ядосваш — понечи да го скастри тя, но млъкна, изгледа го с широко отворени очи и бавно промълви. — Аз не съм ядосана.
— Сега не, но когато ти потрябва…
— Не съм ядосана — засмя се тя. Изрита с крак от радост и заудря с юмруци по гърдите му, без да спира да се смее. Сайдар я изпълни, не само с живот и радост, но и с благоговение този път. С нежни като перца поточета на Въздух тя го погали по бузите. — Аз не съм ядосана, Лан! — прошепна тя.
— Преградата ти е изчезнала. — Той се ухили, заразен от радостта й, но усмивката не стопли очите му.
„Ще се погрижа за теб, Лан Мандрагоран — обеща тя безмълвно. — Няма да позволя да умреш.“ Отпусната на гърдите му, тя си помисли дали да не го целуне и дори… „Ти не си Калле Коплин“ — смъмри се Нинив.
Изведнъж я порази внезапна, ужасна мисъл. Толкова по-ужасна от това, че не се беше сетила досега.
— А лодкарите? — промълви тя. — И телохранителите ми? — Лан поклати глава и тя въздъхна. Телохранители! Светлина, те бяха имали нужда от защитата й, а не обратното. Смъртта на още четирима души в нозете на Могедиен. Само четирима в сравнение с хиляди други, но за самата нея това бе твърде лично. Е, в този момент поне не можеше да си разчисти сметките с Могедиен.
Тя стана и се зае да пооправи доколкото може дрехите си.
— Лан, би ли казал на лодкарите да обърнат? Кажи им да гребат с все сили. — Както бе тръгнало, едва ли щеше да види отново палата преди да се мръкне. — И виж дали някой от тях няма нещо като гребен. — В този вид не можеше да се появи пред Неста.
Той вдигна палтото и меча си и й отвърна с поклон.
— Както наредите, Айез Седай.
Тя присви устни и изчака вратата да се затвори зад него. Смееше й се, тъй ли? Готова беше да се обзаложи, че все щеше да се намери някой на „Ветрогон“, който да може да ги ожени. А според това, което знаеше за Морския народ, беше готова да се обзаложи, че Лан Мандрагоран щеше да се принуди да обещае да прави това, което му се каже. Тогава да видим кой на кого щеше да се смее.
С люлеене и поклащане, лодката започна да обръща в обратна посока и с нея започна да се обръща и стомахът й.
— О, Светлина! — простена тя и се смъкна на пейката. Защо не можа да се отърве и от това заедно с преградата? Задържането на сайдар само влошаваше нещата. Пусна го, но и това не помогна. Нямаше да позволи да й прилошее отново. Щеше да задържи Лан до себе си — завинаги. Този ден тепърва щеше да се окаже великолепен. Само да можеше да я остави онова усещане за наближаваща буря…