Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Потокът на Въздух сграбчи шепа от косата му и изви болезнено главата му нагоре.
— Ако посмееш — само да посмееш! — отново да ми плещиш онези дивотии как не искаш да ми дариш вдовишкия траур, Лан Мандрагоран, ще те… ще те… — Не можа да измисли нещо достатъчно силно. Да го изрита щеше да е нищо. Миреле. Миреле и нейните Стражници! Да го изгори дано! Кожата да му съдереше, нямаше да е достатъчно!
Той само я изгледа озадачено, след което каза:
— Мислех да не ти го казвам, но имаш правото да го знаеш. — Тонът му беше някак разколебан — а Лан никога не се разколебаваше. — Когато Моарейн загина… когато връзката на един Стражник с неговата Айез Седай се прекъсне… настъпват промени…
Докато й обясняваше, ръцете й се разтрепериха, а после цялата се разтрепери. Ченето я заболя от това, че го държеше здраво стиснато. А Лан разказваше за преживения си ужас, без дори веднъж да потръпне и без да отклони очите си от лицето й. И тя внезапно разбра защо очите му са по-студени и от сърцето на зимата. Очи на човек, знаещ, че вече е мъртъв, и не можещ да се трогне от собствената си смърт, човек, очакващ вече почти с нетърпение да го погълне дългият сън. Нейните очи я засърбяха, но не можеше да заплаче. Не можеше!
— Така че виждаш — завърши той с усмивка, докоснала само устните му; усмивка на пълно примирение — когато се свърши, на нея ще й остава само година или малко повече болка, а аз все едно ще съм мъртъв. Това на теб ти е спестено. Последният ми дар за теб, Машиара. — Машиара. Изгубената му любов.
— Ти ще си моят Стражник, докато си намеря друг? — Сама се смая от спокойния си глас. Не можеше да избухне в плач. Не можеше! Трябваше да събере всичките си сили.
— Да — отвърна той предпазливо, докато обуваше втория си ботуш. Винаги й беше напомнял на полуопитомен вълк, а сега очите му го правеха да изглежда още по-малко питомен.
— Добре. — Тя заоправя полите си: не можеше да позволи да забележи страха й. — Защото съм си намерила стражник. Теб. Чаках и го желаех, докато беше с Моарейн. С Миреле няма да чакам. Тя ще ми предаде връзката ти. — Нямаше къде да ходи Миреле. Щеше да го направи, дори да се наложеше да я завлече до Тар Валон за косата. Колкото до това, можеше да я завлече и само заради принципа. — Не ми казвай нищо — сряза го тя, когато той отвори уста. Пръстите й опипаха кесията на колана й, в която лежеше тежкият златен пръстен с печата му, увит в копринена кърпа. Тя се помъчи да смекчи тона си: той беше болен и грубите думи нямаше да помогнат на болестта му. Но си беше усилие — искаше така да го нахока, че здраво място да не му остане; искаше да си отскубне плитката от корен само при мисълта за него и за онази жена. И като се мъчеше да задържи тона си спокоен, тя продължи:
— В Две реки, Лан, когато някой даде на някого пръстен, двамата се смятат за сгодени. — Това си беше чиста лъжа и тя почти очакваше Лан да подскочи от гняв, но той само примигна притеснено. Освен това беше чела някъде за това. — Така че ние с теб сме сгодени отдавна. И ще се оженим днес.
— Молил съм се за това — отвърна той тихо и поклати глава. — Знаеш, че е невъзможно, Нинив. А дори и да беше, Миреле…
Въпреки обещанията си да запази спокойствие тя прегърна сайдар и затъкна устата му с Въздух преди да може да й признае онова, което не искаше да чуе. Докато не го признаеше, тя все още можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Спипаше ли Миреле обаче!… Опалите се притиснаха здраво в дланта й и ръката й отскочи от плитката като опарена. Пръстите й отново заресаха косата му, докато той я гледаше възмутено.
— Сега един малък урок за разликата между съпругите и останалите жени — каза му тя. — Ще ти бъда много благодарна, ако не споменаваш повече името на Миреле пред мен. Разбра ли?
Той кимна и тя освободи потока, но веднага щом размърда схванатите си челюсти, Лан промълви:
— Няма да споменавам имена, Нинив, но знаеш, че тя усеща всичко, което изпитвам, през връзката. Ако с теб сме мъж и жена…
Стори й се, че лицето й ще избухне в пламъци. За това изобщо не се беше сетила! Проклетата Миреле!
— Има ли начин да разбере, че съм точно аз? — най-после попита тя и този път бузите й наистина пламнаха. Особено след като той отметна глава и се разсмя.
— Светлина, Нинив, ти си направо ястреб! Не съм се смял така, откакто… — Смехът му секна и студенината се върна в очите му. — Наистина бих искал, ако можеше, Нинив, но…
— Може и ще стане — прекъсна го тя. Оставиш ли мъжете да говорят, винаги ти се качват на главата. Без повече колебание тя тупна в скута му. Вярно, още не бяха женени, но скутът му беше по-мек, отколкото грубите пейки в кабината. Тя се помръдна малко, за да се намести по-удобно. Е, и да не беше по-мек от пейките, поне не беше по-твърд. — Най-добре ще е да се примириш, Лан Мандрагоран. Сърцето ми принадлежи на теб и ти вече си ми признал, че твоето принадлежи на мен. Ти принадлежиш на мен и аз няма да те пусна. Ти ще си моят Стражник и моят съпруг, и то за дълго, за много дълго. Няма да позволя да умреш. Разбра ли? Мога да бъда толкова упорита, колкото трябва.