Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Ще поискам портали, за да поставим Девите на ей онези склонове. Могат да поемат тролоците, обстрелващи момчетата ни отгоре. Можете ли да се справите с вражеските преливащи?
- Да.
Авиенда се върна при групата си и започна да извлича от силата им. Колкото повече от Единствената сила побираше в себе си човек, толкова по-трудно беше да се откъсне от Верния извор. Тя смяташе да поеме в себе си толкова, че никой да не може да я отдели от него.
Безпомощност. _Мразеше_ да се чувства безпомощна. Остави гнева от това, което й бяха причинили, да забушува в нея и поведе кръга си към най-близкия преливащ мъж, когото Флин успя да засече.
Глава 34
По течението
Ранд стоеше на място, което не съществуваше.
Място извън времето, извън самата Шарка.
Около него се простираше необятно нищо. Лакомо и гладно, копнееше да го погълне. Можеше всъщност да _види_ Сянката. Приличаше на хиляди и хиляди усукани ленти от светлина. Кръжаха около него, над него, полюшваха се, блещукаха и се извиваха една в друга. Така поне предпочиташе да го обясни умът му.
Всичко, което е било, всичко, което можеше да бъде, всичко, което можеше да е било… всичко лежеше там, пред него.
Ранд не можеше да го проумее. Чернотата го засмукваше, _теглеше_ го към себе си. Пресегна се към Шарката и някак се закрепи в нея, за да не бъде погълнат.
Това промени перспективата му. Заключи го във времето. Шарката около него се вълнуваше и Ранд виждаше как се изтъкава. Знаеше, че не е _същинската_ Шарка, но умът му го виждаше така. Познато, както беше описвано, с втъкаващите се в едно нишки живот.
Закрепи се отново в реалността и се задвижи с нея. Времето отново имаше смисъл и той не можеше да вижда напред или назад. Все още можеше да види всички места, като човек, застанал над въртящ се глобус.
Извърна очи към празнотата.
- Е - каза й. - Значи тук ще се случи истински. Моридин искаше да повярвам, че една проста битка с мечове ще реши всичко това.
ТОЙ Е ОТ МЕН. НО ОЧИТЕ МУ СА МАЛКИ.
- Да - каза Ранд. - И аз го забелязах.
МАЛКИ ИНСТРУМЕНТИ МОГАТ ДА СА ЕФИКАСНИ. НАЙ-ТЪНКИЯТ НОЖ МОЖЕ ДА СПРЕ СЪРЦЕ. ТОЙ ТЕ ДОВЕДЕ ТУК, СЪПЕРНИКО.
Нищо от това не се беше случило последния път, когато Ранд носеше името Луз Терин. Можеше само да го изтълкува като добър знак.
Истинската битка започваше тепърва. Ранд се вгледа в нищото и усети как то набъбва. А после, като буря, Тъмния хвърли цялата си мощ срещу Ранд.
Перин се блъсна в някакво дърво и изпъшка от болка. Стрелата на Убиеца бе пронизала рамото му и върхът бе излязъл от другата страна. Не смееше да я издърпа, не и с…
Поколеба се. Мислите се точеха бавно. Къде беше? Беше _изместил_ колкото можеше по-далече от Убиеца, но… не познаваше това място. Дърветата бяха странни, много листати на върха, никога досега не беше виждал такива дървета. Бурният вятър духаше и тук, но по-слабо.
Перин се хлъзна и падна. Рамото му гореше от болка. Превъртя се и зяпна в небето. При падането беше счупил стрелата.
„Това е… това е вълчият сън. Мога просто да накарам стрелата да изчезне.”
Опита се да събере сила, за да го направи, но беше твърде изнемощял. Усети, че се унася, и изпрати навън, за да потърси вълци. Намери умовете на няколко, но те се стъписаха.
„Двукрак, който може да говори? Какво е това? Какво си ти?”
Естеството му, изглежда, ги уплаши и те го изтласкаха от умовете си. Как можеше да не знаят какво е? Вълците имаха дълги, дълги спомени… Трябваше да… трябваше…
„Файле - помисли той. - Толкова красива, толкова умна. Трябва да ида при нея. Трябва просто да… да се доближа до онзи портал… и да се върна в Две реки при нея…”
Надигна се на колене. Кръв ли бе това по земята? Толкова много червено. Примига.
- Ето те - чу глас.
Ланфеар. Вдигна глава и я погледна с размътени очи.
- Значи те надви - каза тя и скръсти ръце. - Разочароващо. Не исках да ми се налага да избирам него. Намирам те за много по-привлекателен, вълко.
- Моля те - изхриптя той.
- Изкусена съм, макар че не би трябвало - каза тя. - Ти се оказа слаб.
- Аз… мога да го победя. - Изведнъж срамът, че се беше провалил пред нея, го съкруши. Откога бе започнал да се безпокои какво мисли Ланфеар за него? Не можеше да си спомни.
- Моля те… - изпъшка Перин и вдигна ръка. - Моля те.
- Не. - Тя поклати глава и се обърна. - Научила съм се от грешката да отдавам сърцето си на някой, който не го заслужава. Сбогом, кутре.
Изчезна и го остави на четири крака в това странно място.
„Файле - каза част от ума му. - Не мисли за Ланфеар. Трябва да идеш при Файле.”