Спомен за светлина

Единият направи няколко жеста. Езикът на жестовете. Не на Девите, но нещо подобно. Другият му кимна.

Авиенда се замята в невидимите връзки. Заудря с волята си невидимия щит, захапа да скъса сплита Въздух, запушил устата й. Айилецът отдясно - по-високият, който навярно държеше щита - изпъшка. Тя имаше чувството, че пръстите й дращят по ръба на почти затръшната врата, със светлина, топлина и сила зад нея. Вратата не отстъпваше и на косъм.

Високият айилец присви очи. Светлината, която бе сътворил, изчезна и Авиенда го чу как извади копие.

Някъде наблизо се чуха стъпки. Червените була също ги чуха и се обърнаха.

- Какво става тук? - попита женски глас.

Кацуан. Приближи се с фенер в ръка. Мъжът, държащ със сплитовете Авиенда, я беше дръпнал в сенките и Кацуан не я забеляза.

- Стори ми се, че чух нещо до тези палатки, Айез Седай - каза мъжът. Имаше малко странен акцент. Съвсем малко. Влагоземец никога нямаше да долови разликата.

„Тези не са айилци - помисли Авиенда. - Нещо друго са.” Умът й заработи трескаво. Айилци, които не са айилци. Мъже, които могат да преливат?

„Мъжете, които изпращаме”, осъзна тя с ужас. Мъжете айилци с дарбата да преливат се изпращаха да се опитат да убият Тъмния. Сами отиваха в Погибелта. Никой не знаеше какво става с тях след това.

Авиенда отново започна да се бори, мъчеше се да вдигне шум - какъвто и да е шум, - за да предупреди Кацуан. Усилията й бяха напразни. Висеше стегната здраво във въздуха, в тъмното, а Кацуан не поглеждаше към нея.

- Е, намери ли нещо? - попита Кацуан мъжа.

- Не, Айез Седай.

- Ще говоря със стражите - каза тя недоволно. - Трябва да сме бдителни. Ако е драгхар или - още по-лошо - мърдраал, успял да се промъкне, може да избие десетки, преди да се усетим.

Кацуан си тръгна. Авиенда почти се разплака от отчаяние. Толкова близо беше до избавлението!

Червеното було, този, който беше говорил с Кацуан, се обърна към Авиенда. При блясъка на мълния тя видя усмивка на устните му, като на този, който все още държеше връзките й.

А после мъжът измъкна нож. Тя го гледаше безпомощно, докато той го вдигаше към гърлото й.

Усети преливане.

Връзките, които я стягаха, изчезнаха и тя падна на земята. Докато падаше, хвана ръката с ножа и очите на мъжа се облещиха. Макар да прегърна Извора, тласната от груб, безумен инстинкт, ръцете й вече се движеха сами. Авиенда изви китката му и я счупи. Улови ножа му с другата си ръка и го заби в окото му, когато той закрещя от болка.

Крясъкът секна. Червеното було падна в краката й и тя с тревога погледна другия - онзи, който я беше държал в сплитовете. Лежеше мъртъв на земята.

Задъхана се измъкна на пътеката и почти се блъсна в Кацуан.