Спомен за светлина

Извърна очи.

И в този миг забеляза нещо. Жена, която преливаше в лагера. Беше едва доловимо, но Авиенда се намръщи. В този час, без никакъв бой, единственото преливане трябваше да става на терена за Пътуване, а посоката беше друга.

Промърмори тихо и тръгна през лагера. Сигурно пак беше някоя от почиващите от дежурство Ветроловки. Редуваха се в групата с Купата на Ветровете непрекъснато, за да сдържат бурята. Това се правеше горе на северната стена на долината, добре охранявана от голяма сила от Морския народ. Минаваха през портали, за да застъпят на смените си.

Когато не бяха дежурни с Купата, Ветроловките лагеруваха с останалата армия. Авиенда им беше казвала многократно, че докато са в долината _не им_ е разрешено да преливат по случайни причини. Човек би си помислил, че след всичките тези години, през които никога не бяха позволявали Айез Седай да видят силата им, щяха да са много по-сдържани! Ако хванеше още някоя да използва Единствената сила, за да си стопли чая, щеше да я прати при Сорилея на превъзпитание. Този лагер трябваше уж да е сигурен.

И изведнъж замръзна. Преливането _не идваше_ от малкия кръг палатки на Ветроловките.

Нахлуване ли беше засякла? Някой Властелин на ужаса или Отстъпник навярно би допуснал, че в толкова голям лагер, пълен с Айез Седай, Ветроловки и Мъдри, никой няма да забележи мъничко преливане. Авиенда се сниши до близката палатка, за да избегне светлината от фенера, окачен на пилон. Преливането се появи отново, много смътно. Тя се промъкна безшумно напред.

„Ако се окаже, че някоя затопля вода за баня…”

Тръгна между палатките по коравата пръст. Щом се приближи, смъкна ботушите си и ги остави, после издърпа камата си от канията. Не можеше да рискува да прегърне Извора, за да не я усети плячката й.

Лагерът спеше лошо. Освен че умората се превръщаше в проблем, всички се оплакваха и от ужасни сънища.

Приказките за лоши сънища не я изненадваха. Как можеха да спят спокойно толкова близо до свърталището на Тъмния?

Знаеше, че Тъмния всъщност изобщо не е тук. Това не беше Въртела. Той _не живееше_ тук. Съществуваше извън Шарката, в затвора си. И все пак да легнеш тук беше все едно да се опитваш да спиш, докато до леглото ти стои убиец с нож в ръка.

„Там”, помисли тя и забави. Преливането спря, но Авиенда беше близо. Нападенията на драгхари и заплахата да не се промъкнат мърдраали в нощта бе накарала водачите на лагера да разпръснат офицерите в палатки без външни знаци, които да указват коя е на командир и коя - на обикновен пехотинец. Авиенда обаче знаеше, че тази палатка е на Дарлин Сиснера.

Дарлин официално командваше това бойно поле, след като Итуралд беше отпаднал. Не беше генерал, но тайренската армия беше ядрото на отбраната, а Бранителите на Камъка бяха елитни бойци. Командирът им, Тихера, беше добър тактик и Дарлин се вслушваше в предложенията му. Тихера не беше Велик капитан, но беше много умен. Тримата с Дарлин и Руарк съставяха бойните им планове след отпадането на Итуралд…