Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Никога през живота си, преди и след това, не съм бил толкова уплашен.
Татко просто ме прегърна и ме залюля във вонящите си, омазани с лайна прегръдки, докато почти не се успокоих. След това ме попита какво смятам да правя. Казах му, че ще се махна. Какво друго можех да направя? Трябваше да напусна, иначе Клечката щеше да ме убие. Онова, което ми каза татко, промени живота ми.
— Той, така или иначе, може да те убие.
Замислих се върху думите му и започнах отново да треперя. Едва намерих сили да го попитам какво да правя.
— Направи онова, което трябва, Хари — отвърна татко. — За да може след това да се погледнеш в огледалото и да харесаш онова, което виждаш. Това момче може и да те убие. А може и да не успее. Докато довечера се прибира у дома си, някоя сграда може да се срути върху него. Утре може да попаднеш в престрелка и повече да не се налага да се тревожиш за Клечката. Не можеш да контролираш бъдещето, Трепач. Можеш да контролираш само собствените си действия и единственото важно нещо е после да не те е срам. Животът е достатъчно тежък и без да се срамуваш от себе си. Направи нещо, с което ще се гордееш, и не го мисли повече.
Думи на един луд човек.
Но той ми беше баща и аз му вярвах.
На следващия ден отидох при Юрчак както обикновено. Това беше най-трудното нещо, което бях правил в живота си. И вместо веднага да изчезна по работа, аз се повъртях там няколко минути, докато не се появи Клечката.
Никога няма да забравя изражението на лицето му.
Той ме гледаше, блед като луна. Не можеше да проумее онова, което вижда. Беше с четири години по-голям от мен, по-тежък с четиристотин фунта и само ден по-рано беше видял ужаса на лицето ми. Просто не можеше да си представи, че не бягам от него.
Докато стоеше там и се опитваше да разбере какво, по дяволите, става, аз измъкнах една дълга два фута и половина месингова тръба от панталона си и го изпращях през коляното.
Той се строполи с писък на пода; Юрчак веднага дотича с викове; хората му се нахвърлиха върху мен; аз се въртях и размахвах тръбата, крещейки, че ако някой се приближи, ще го отнесе. Клечката успя да извади ножа си и се хвърли към мен, накуцвайки върху здравия си крак. Цапардосах го по главата и той рухна на земята, като стенеше и се гърчеше, плискайки кръв навсякъде. Юрчак най-после успя да изтръгне тръбата от ръцете ми и силно ме удари с нея през корема, принуждавайки ме да се превия на две.
— Майкълсън, дребен откаченяк такъв — рече задъхано той, — какви шибани глупости се въртят в безмозъчната ти глава?
Когато успях да си поема дъх, му обясних:
— Клечката каза, че следващия път, когато ме види, ще забие ножа си в задника ми. И аз му повярвах.
И Юрчак си поговори с Клечката; в хода на разговора им обувката на шефа няколко пъти се стовари върху разбитото му коляно и Фоули, заливайки се в горчиви сълзи, точно както аз предишния ден, накрая си призна.
— Но това беше шега — хълцаше той. — Ние просто се майтапехме.
— Нима? — казах аз, мислейки си: „Питай задника ми колко му беше смешно.“ — Хей, аз също. Просто се майтапех, Клечка. Без лоши чувства, а?
После Юрчак се обърна към мен, претегляйки в ръка парчето тръба.
— Няма да кажа, че не си имал причина — призна тъжно той, сякаш се извиняваше предварително за боя, който щеше да ми хвърли, — но това не означава, че ще ти се размине. Знаеш правилата, Майкълсън: ако две от момчетата ми се скарат, те се обръщат към мен.
Всичко, което можеше да ми направи Юрчак, ме плашеше далеч по-малко, отколкото случилото се в уличката. Затова го погледнах в очите и казах:
— Ами нали аз точно това направих?
Той се замисли за миг и кимна.
— Да, предполагам, че можеше да му пръснеш главата. Но защо с тръбата, момче? Защо не ми каза?
— Моята дума срещу неговата? — попитах аз. — Щеше ли да ми повярваш?
Той не отговори, но и не беше необходимо.
— Тръбата — казах му аз — беше, за да ти покажа, че съм сериозен.
Работих за Юрчак почти цяла година, преди той да настъпи по мазола погрешния човек и сопитата да разбият бандата му и да му сложат хамута. Междувременно проблемът с Клечката приключи. Медтехничката в Работническата клиника в район „Мишън“ — същата, където умря майка ми — била толкова улисана в опитите си да му възстанови коляното, че пропуснала бавния вътрешен кръвоизлив в черепа му. Около три часа на следващата сутрин Клечката напуснал грешния ни свят.