Острието на Тишал

Във всеки случай едната от торбичките се скъсала и съдържанието ѝ се изсипало на пода в кухнята; когато влязох вътре, той се опитваше по своя замаян, неумел начин да събере всичко в лопатата за смет и да го изсипе в друга торбичка. Единственото, което исках в онзи ден, бе да се добера до малкия си килер, да се свия на леглото и за известно време да забравя колко бях уплашен, но на мен никога не ми върви.

А може би ми върви повече от нормалното.

След толкова години вече не мога да определя.

Татко ме хвана, когато се опитах да се промъкна покрай него, и ми каза, че трябва да му помогна да почисти. Спомням си ясно болката от опита да коленича на пода и колкото и да беше луд татко, изкривеното ми лице и бавните движения събудиха нещо в него. Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, след което ме попита какво се е случило със спокоен, нежен глас, сякаш наистина искаше да узнае, а аз избухнах в сълзи.

Имаше едно момче на име Фоули. Фоули Клечката. Едро хлапе, шестнайсет– или седемнайсетгодишно, два пъти по-голямо от мен. Работеше като куриер за един черноборсаджия на име Юрчак, заради което всички в квартала го смятаха за голямата работа. Край него винаги се въртяха две момчета, които се опитваха по незаконен начин да изкарат достатъчно за храна и пиене.

Тогава смятах, че Фоули има добра работа; аз издържах себе си и татко с кражби по домовете, защото бях дребен и бърз, не се интересувах особено от защитата на личната собственост, но няколко разминавания на косъм с големи, злобни, пияни Работници, които влизат през входната врата, докато ти се измъкваш през задния прозорец, са достатъчни, за да накарат човек да се замисли дали няма по-лесен начин да си изкара прехраната.

Затова отидох да работя за Юрчак. През целия ми живот никой не ме е наричал мързелив; скъсвах си задника от бачкане за тоя тип и той започна да ми прехвърля някои от екстрите, които преди това получаваше Клечката, и на него това не му хареса.

Заедно с двама от неговите момчета ме сгащиха в една уличка и ме събориха на земята.

Не си спомням първото име на Фоули. Всички му викаха Клечката — мисля, че е заради тънкия му къс член, но нямаше как да знам със сигурност. Когато осъзна, че никога няма да успее да се отърве от тоя прякор, той реши да го прехвърли върху нещо друго: започна да носи със себе си един грамаден нож с острие около десетина инча и започна да го нарича своята клечка.

Точно него се опита да натика в задника ми.

Не си направи труда да ми свали панталона; това бе само предупреждение. Докато момчетата му ме държаха, той хвана ножа си, без да го вади от ножницата, притисна го към задника ми и просто се отпусна върху него. Болката е неописуема.

След това ми обясни с едносрични думи, че ако не се разкарам от екипа на Юрчак, следващия път, когато ме види, ще го натика до дръжката.

Без ножницата.

Не съм сигурен, че успях да разкажа всичко на татко. Не оставаше време между хлипанията ми, а и не ми стигаха думите да обясня колко бях уплашен. През цялото време, докато куцуках към дома, мислех само за това как хладната стомана прониква в задника ми и ме разрязва отвътре…