Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Почернялата фигура на месомелачката улавя светлината от фенерите по-рано, отколкото би ми се искало: каменен идол, раззинал устата си за жертвоприношения. Пазачът набутва жената вътре с главата напред, завърта колелото, за да захапе косите ѝ, след което пуска тялото и започва да върти ръчката с всички сили. Ножчетата са поставени ниско долу, за да може да се използва от един човек, затова се налага да повърти доста колелото, преди от долната ѝ част да започне да излиза смляното месо и да пада в канала.
Парещата смрад, която се носи на вълни към Шахтата, всъщност дори ми действа успокояващо: поне знам, че вече е мъртва.
Офицерът отключва оковите ми и казва:
— Събличай се — и ми удря един юмрук, след като отново му предлагам да ходи да се шиба. Разрязва ризата ми с малък закривен нож, който може да е направен точно за тази цел, а после си устройваме малък фарс с опитите на пазачите да събуят от безполезните ми клатушкащи се крака панталона, докато накрая офицерът не избутва ръцете им настрани и се захваща да реже крачолите с ножа си. Ако ми беше останало някакво чувство за хумор, щях да се изхиля на изражението на лицето му, когато открива под панталона втори слой — потъмнелите и вкоравени от засъхнала гной конопени превръзки на Делиан. Офицерът разрязва и тях и нарежда на един от пазачите да ги отнесе.
— Левак или десняк?
Този път дори не се налага да говоря: изразът на лицето ми е достатъчно красноречив, за да ми спечели нов удар.
Хвърлят ме в мръсотията на мястото на мъртвата жена, закопчават стенната окова около дясната ми китка и тръгват нагоре по широките стъпала, отнасяйки със себе си оскъдната светлина на фенерите. Горе изчезват и последните проблясъци, оставяйки ме в тъмното заедно с плача, писъците и тихото, дрезгаво хихикане.
И миризмата.
Познавам тази миризма.
И преди съм се потапял в нея.
Това е миризмата на апартамент 3F в гетото „Мишън“: трети етаж отзад, най-далеч от стълбището. Три стаи и малък килер, където едва се събираше леглото на осемгодишно момче.
Това е миризмата на химическата тоалетна под седалката на Роувър.
Това е миризмата на татко.
Бавното плъзгане надолу…
Кошмарът ми ме поглъща.
Устата на Ада се разтваря под краката ми и аз ще продължа да падам вечно.
2.
Представям си очакващите ме тъмни часове и дни, които по нищо не се различават от вече отминалите часове и дни: няма светлина, която да очертава контурите на света, няма тишина. Вечна нощ, пронизана от напрегнати погледи. Понякога хората ме заговарят, понякога аз им отговарям.
Не хора. Шахтъри. Никой от нас вече не е човек. Мъжът, който седи над мен, има дизентерия и всеки път, когато изпуска поредната смрадлива порция, той плаче. Не спира да ми повтаря колко съжалява.
Отговарям му, че всички съжаляваме.
Не казвам на никого кой съм. Кой бях.
Как бих могъл?
Та аз сам не знам.
Никакъв сън. Никога повече сън: писъците не спират. Те ще продължат да звучат, докато страданията им не съсипят докрай психиката ми. Поне така си мисля, но знам, че заспивам…
Защото понякога се събуждам от светлината, която виждам в съня си.
Събуждам се от докосването на ръката на дъщеря ми, от аромата на кожата на жена ми. Събуждам се и се озовавам в безкрайната нощ, във вонята и писъците. Понякога до мен има дървена копаня с парче сирене или накиснат в бульон хляб, която откривам с напипване. Ям с мръсните си ръце.
Веднъж или два пъти се събуждам, когато по стълбите слиза, стиснал в ръката си фенер, затворникът, който се грижи за Шахтата; той е някакъв идиот, с кривогледи увиснали очи, а от леко поотворените му устни се точи лига. Той ни гледа, но аз не мога да си представя, че недоразвитият му мозък разбира какво вижда.
Тук, в Шахтата, мога да прекрача границата между живота и смъртта, без дори да усетя; че с какво е по-различна смъртта? Странното е, че общо взето, нямам нищо против. Дори ми харесва.
Това не е вцепенението на душа, погълната от демони. Не е дори стискането на зъби при мисълта: „Ще се справя.“ Това е чувството на топлина и студ, сърбеж по кожата и сладък вкус в устата, разширяване на сърцето в гърдите ми, което ми е толкова непознато, че минават часове или дни, или години, преди наистина да разбера какво е то.
Като че ли това е щастие.
Не помня кога за последно съм се чувствал толкова добре.