Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Ако никое от останалите неща не ми се беше случило — ако баща ми не беше полудял, ако майка ми не беше умряла и не ме беше оставила да се скитам по улиците на гетото, ако татко не ме беше пребивал от бой всеки божи ден, ако Клечката не ме беше нападнал, общо взето, ако не се беше случило всичко в прецакания ми живот, — щях да си остана в шкафа. Всичките гадости в живота ми ме бяха превърнали в деветнайсетгодишно хлапе, което можеше да скочи на четири момчета, без дори да се замисли.
И аз го знаех. Още тогава го знаех. Дори веднъж казах на Крис: „Имах невероятно детство.“ За това ми говореше той — точно за това говореше Крис. Белезите са ключът към силата.
Всеки от нас представлява сбор от белезите си.
Защото ако някой от тях беше по-различен, аз никога нямаше да получа възможността да бъда Каин.
Крис беше прав. Трябваше да послушам собствения си съвет. Всъщност никога не съм искал да бъда някакъв шибан Актьор. Винаги съм искал да бъда Каин.
Каква ирония, а? Вече виждах, че Каин е истинската ми същност.
Онази сцена с Юрчак и Клечката? Чист Каин, до последната дума. Крис го беше забелязал още в Консерваторията: „Защото, когато искаш да нараняваш хората, когато наистина искаш да се отдадеш на страстта си, искаш да го направиш със собствените си ръце.“
Той ме познаваше по-добре от самия мен.
Сигурно все още е така.
Интересно дали копелето изобщо някога греши?
„Не, не, не. Озова се тук, защото се опита да не бъдеш Каин.“
„Ами ако Хари Майкълсън всъщност е ролята? Ами ако сакатият мъж на средна възраст е ролята, която Каин играе, за да може да живее на Земята?“
6.
По дяволите.
Дяволите да го вземат.
Тоя Крис е страшна работа.
Защото, като мисля за живота си по този начин, всичко ми е пределно ясно. Мога да видя точния момент, когато се ражда Хари Майкълсън.
Тъкмо бях излязъл от чесмод разбора: двуседмичен разпит от кръвопийците на Студията, покриващ всичко, което ми се беше случило през почти трите години на свободен режим в абатството Гартан Холд и на разни други места. Не бях първият Актьор, който се беше обучавал в Манастирите, но бях първият, приет в Братството. Бяха ме направили Посветен, макар хич да ме нямаше в менталното зрение. Нямах нужда от магия, за да крада разни неща и да наранявам хората.
Затова Студията реши, че за мен е по-добре да се издигна в Братството. Искаха да ме пробват в амплоато на наемен убиец. Това изобщо не ми харесваше; никога не съм бил добър в изпълняването на заповеди. Исках направо да започна с Приключенията, да обикалям, да видя странни същества, да търся съкровища и разни подобни глупости. Дори си мислех, че мога да стана пират — нали се сещате, бурни морета, йо-хо-хо и бутилка ром, островни девойки, такива неща. Но Студията искаше наемен убиец.
Почти бях готов да им кажа да ходят да се шибат. Наемните убийци са скучни. Познавах двама като малък и бях срещнал още неколцина, докато работех за Вило. Това е неблагодарна методична работа. Истинските убийци не са стилни или смели, или дори изобретателни. Те приличат повече на счетоводители с пистолети. Ако си свършите работата както трябва, в нея няма никакъв драматизъм. Кой би пожелал подобен живот?
Студията и Вило бяха инвестирали много пари в мен, затова реших, че това ми дава шанс да получа каквото искам. Тогава Вило ме откара на разходка в ролса си и ми обясни как стоят нещата.
Първо се опита да ме предразположи. Студията не искала да съм истински наемен убиец, казва ми той. Искали да бъда наемен убиец в холивудски стил: нещо като фентъзи Джеймс Бонд. Да, бе, сега казват така — мисля си аз, — но след пет години, когато заради тривиалните задачи на Манастирите рейтингът ми ще се сгромоляса главоломно, ще спрат да ми говорят за Джеймс Бонд. Изобщо няма да ми говорят.
В онези години бях изпълнен с енергия и не исках да се занимавам с това. Нека ме натирят; на кого му пука? Нарушаването на договора щеше да ме върне обратно като Работник, но това изобщо не ме плашеше. Мамка му, с уменията, които бях придобил в Консерваторията и абатството Гартан Холд, щях веднага да се върна в гетото и да изкарвам добри пари като свободен наемник, току-виж съм станал бос в квартала и няма да ми се налага да ближа задниците на ония в Студията.
Но Вило не беше станал Щастливия милиардер от глупост. Преди да се усетя, ме беше опаковал и ми беше лепнал етикет. Ролсът навлезе в едно приятно, тихо Работническо предградие, предимно блокчета с по шест апартамента и къщички с дворове — на светлинни години от гетата за временно настаняване като „Мишън“, — и ме откара до апартамента на татко.