Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Тя бавно белеше люспите на живота му.
Последният критичен момент настъпи, когато някаква изолирана част от мозъка му се зачуди поради каква причина точно той е решил да се подложи на това. Защо трябваше да живее?
За да види как Каин умира? Той си беше отмъстил. Беше го наранил толкова дълбоко, колкото самият той бе наранен; беше доказал на света, че Врагът Божи е просто обикновен човек.
Той откри, че смъртта на Каин повече не го интересува. Сега, когато тъмнината окончателно обвиваше разума му, той откри, че вече не се интересува от ничия смърт.
Може би вече не беше Гибелта на Каин.
Може би никога не е бил.
Спомни си ясно отчаянието на Каин, мечтите му за забрава, сладките и примамливи видения за смъртта. Спомни си как Каин бе копнял за празнотата и края на болката. Кълбящите се тъмни облаци, които ще избледнеят, когато светлината и тъмнината останат просто спомен…
И тогава, достигнал последната брънка на дългата заплетена верига на своята съдба, той неочаквано откри, че може да избира.
И избра.
Така е по-добре, помисли си той и се остави да потъне в безкрайното нищо.
10.
В късната тъмна есен, под стоманеносивите облаци, които придаваха на слънчевите лъчи пепеляв цвят, по бреговете на Великия Чамбайген израсна нова зеленина. Сред високата до глезените джунгла от сияйна зеленина минзухари надигнаха глави и разцъфнаха като топли снежинки, обръщайки лицата си към невидимото слънце. Дърветата проскърцваха и трепереха, докато новите им листа се отваряха като юмруци, които се бяха свили в очакване на зимата.
В хълмовете под Седлото на Хрил отекваше ревът на биещи се диви овце, птиците с песни обявяваха териториите си; покрай реката препускаха и се перчеха коне, мяукаха котки, кучета се гонеха под невероятно топлия вятър. Дори по-бавните, тъповати твари, като хората, чувстваха как кръвта им кипва; главите им се замайваха в опиянение, което подсказваше: Дойде пролетта.
И наистина беше така: цялата пролет в един ден.
По улиците на Анхана избуяха млади царевици, прораснали от конските фъшкии; каменната настилка се напукваше от корените на плъзналата зеленина. От семената, които би трябвало да са потънали в реката, израснаха дъбове и ясени, кленове и тополи. Клоните им се извиваха край външните стени на Стария град и обвиваха колоните, които поддържаха мостовете на Анхана. Прозорците се скриха зад млада зеленина, дървените решетки се изгубиха под внезапно разпрострелите се лозници. За миг Анхана се превърна в град, който сякаш е бил изоставен преди десетилетия и се е превърнал в джунгла: скелет, който придава форма на погълналата го зеленина.
И това беше истинска пролет; защото пролетта е точно земното ехо, оставащо след гласа на богинята, когато тя провъзгласява:
— АЗ СЪМ ЖИВА!
Седемнайсет
Мракът е най-добрият учител.
Едно племе в Тихата земя имало ритуал на посвещението, в който кандидатът бил погребван жив дълбоко в земята, където светлината не можела да го достигне и никой не можел да чуе плача и виковете му. Това бил последният ритуал; след няколко дни, прекарани в този ковчег, кандидатът бил освобождаван и оттогава се считал за един от мъдреците на племето.
Те постъпвали така, защото знаели:
Мракът е нож, който изрязва кората на твоите представи за себе си. Сенките на твоите претенции, багрите на твоите илюзии, пластовете на измамите, с които гланцираш живота си в цветовете, които украсяват твоя свят — всичко това няма никакво значение в мрака. Никой не може да ги види, дори самият ти.
Мракът скрива всичко освен истинската ти същност.
1.
Те ме носят надолу по стъпалата, докато не намират една затворничка, която не помръдва, когато офицерът я рита; ако се съди по издутия ѝ корем, има голяма вероятност да е мъртва, но няма как да съм сигурен. По кожата ѝ има толкова дебел слой мръсотия, че на светлината на фенера не може да се види смъртната бледност. Тя може просто да е изпаднала в кататония. Те измъкват ръката ѝ от оковите, които я придържат към стената, и я повличат към канала в дъното на Шахтата.
Офицерът забелязва, че я следя с поглед, и се подсмихва.
— Да, чух за това — изрича самодоволно той. — Така си се измъкнал оттук последния път. Сигурно и сега ще излезеш по този начин, само че този път в камъка е вградена желязна решетка. С ей такова разстояние между прътите. — Той ми показва с едната си ръка, сякаш стиска парче от невидима франзела. — Освен това се сдобихме и с нова машина, точно до канала: една месомелачка. От ония, големите. Купихме я от Майло коняря. Може да поеме тежащо половин тон прасе. Достатъчно голяма е за теб.