Съдбовният кораб [bg]

— Знам, че Вивачия е това, което истински те привлича. — Той ѝ се усмихна снизходително. — Ако беше свободна да напуснеш тази стая, щеше да се забързаш право към фигурата. Защото знам, че не ми вярваш, като ти казвам, че Вивачия я няма. — С крайчеца на окото си наблюдаваше как тя изви устни и стисна челюсти, както правеше Уинтроу, когато беше ядосан. Почти го накара да се усмихне, но той успя да запази изражението си. Поклати тъжно глава. — Но е така и Мълния няма да бъде мила с теб. Дали би стигнала толкова далеч, че да те заплаши с физическо насилие? Честно казано, не знам. И бих предпочел да не пробвам.

Той срещна упорития ѝ поглед с най-топлата си усмивка. Очите ѝ бяха толкова черни.

— Хайде. Хапни нещо. Ще се почувстваш по-здравомислеща.

По лицето ѝ премина сянка на неувереност. Кенит си спомняше това усещане. Игрот, въплъщението на грубостта, след дни на суровост и жестокост, изведнъж щеше да се върне обратно към фалшивата изтънченост. Цяла седмица щеше да му говори с благост, да го учи на етика и да го дарява с погледи на бащинска нежност. Щеше да го хвали за добре свършената, усилена работа и да предвижда светлото му бъдеще. А после, без предупреждение, около китката му щеше да се появи внезапен, груб захват, дръпващ го по-близо, и грапавостта на брадатата буза на мъжа дращеше кожата на Кенит, докато се съпротивляваше в обятията му.

Изведнъж се почувства уязвим. Беше ли се поставил в опасно положение с жената? Опита се да намери отново откритата си усмивка, но успя единствено да се взре преценяващо в нея. Тя отвърна на погледа му.

— Не искам да ям нищо — безизразно каза тя. — Слагаш в храната ми нещо, което ме кара да спя. Не ми харесва. Не ми харесват ярките сънища, нито начинът, по който се чувствам, когато се опитам да се събудя и не мога.

Успя да си придаде шокирано изражение.

— Драга, боя се, че си била много по-изморена, отколкото предполагаш. Мисля, че изкарваше насън не само последствията от близкото до удавяне преживяване в ледената вода, но и месеци на съмнение и страх. Нормално е сега, след като си на борда на семейния си кораб, тялото ти да се отпусне и да ти позволи да си починеш. Но… почакай. Нека те успокоя.

Кенит внимателно се настани на стола ѝ. С взискателна точност той хапна по малко от всичко в чинията ѝ и се престори, че отпива глътка от виното, за да прокара храната. Потупа внимателно устни със салфетката ѝ, след което се обърна да ѝ се усмихне.

— Ето. Доволна ли си? Няма отрова. — Килна глава и повдигна вежда. — Но защо би предположила, че ще искам да те отровя? За такова чудовище ли ме имаш? Толкова много ли се страхуваш от мен и ме мразиш?

— Не. Не, това е… Знам, че беше добър към мен. Но… — Тя пое дъх и той успя да види, че съжалява за лекомисленото си обвинение. — Не говорех за отрова. Просто знам, че спя твърде дълбоко, а когато се събудя, съм все още изтощена. Главата винаги ми тежи, никога не се чувствам с ясно съзнание. — Главата ѝ описа лека проява на нестабилност, макар че краката ѝ си останаха застопорени на място.