Гаснещ зрак [bg]

— Вренек!

Момчето не се обърна, нито показа по някакъв начин, че е чуло името си.

Айвис се приближи и ледени тръпки пробягаха по гърба му.

В трескавите пламъци на огъня видя нещо като лице. Женско, закръглено и нежно, с очи, обещаващи неугасваща топлина. Айвис усети как краката му се задвижиха сами, доведоха го по-близо до огнището. Едва чу, когато мечът падна от ръката му.

„Тя… тя е красива…“

Вече беше до момчето. Усети свирепия зной на лицето си, изкусителен като дълга целувка. Видя ръцете ѝ, пресягащи се, за да го притеглят още по-близо.

— Айвис. Познавам те. От блажените спомени на Раскан, познавам те. Чувстваш ли ужасната магия, която ни обкръжава? Кипи из тази прокълната къща? Подканя, нали? Сладка като милувка. Погледни момчето. То иска да се слее с мен, но има защитници — те се съпротивляват, макар да сме братя и сестри. Казвам им, утробата ми може да ги побере всички. Тях, детето, теб. Мога да ви опазя от малките същества — о, Драконъс, виж какво направихме тук! Разбира се, любими, можем да извлечем някаква дрипава гордост, но внимавай с ръбовете!… Мога да ви опазя всички. Хайде ела, Айвис. Не сънува ли огън? За този замък? За момичетата, затворнически решетки от пламък. Килии от напукан камък, отломки, почернели греди, а над всичко това — когато най-сетне яростта се охлади — благословен снежен саван. Нека да си изровят пътя навън — ще отнеме месеци, ако не и години… Хайде ела, наклади огъня и за този дар ще ти се отплатя. Моята най-сладка целувка, моите поглъщащи устни, всичко мое червено…

Горящи цепеници се изсипаха от камината и се изтърколиха по дебелите черги. Една спря до краката на един стол и езичета пламъци заблизаха нагоре.

Айвис клекна до момчето. Заедно, един до друг, забутаха още дърва в бушуващата купчина.

„Топло. — Айвис се усмихна. — Зимата умира тук. Тук и сега.

Зимата умира.“

Около тях пламъците се смееха.