![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Изрече го съвсем делово и по гърба ѝ плъзнаха тръпки.
— Надявам се да не го срещна — рече Бриана. — Но тя каза… Лиири… — заекна на името ѝ.
— Лери — поправи я Иън. — Да, на сватбата им Джени видя майка ти, така е. Разбра, че те не бива да се женят, ама вече беше късно.
Коленичи тромаво на здравото си коляно и наплиска лицето си с вода от потока. Бриана направи същото и изпи няколко шепи от студената вода с лек вкус на торф. Нямаше кърпа, затова издърпа ризата от бричовете си и избърса с нея лицето си. Видя скандализирания поглед на Иън към голия ѝ корем и веднага пусна ризата, с пламнали бузи.
— Тъкмо щеше да ми кажеш защо татко се е оженил за нея — рече тя, за да прикрие смущението си.
Бузите на Иън се бяха зачервили и той се извърна бързо, като заговори:
— Да. Тъкмо ти казвах… когато Джейми се върна от Англия, все едно искрата в него беше угаснала и тук нямаше нищо, което да я разпали отново. Не знам какво се е случило в Англия, но е станало нещо, сигурен съм.
Сви рамене, тилът му вече добиваше нормалния си кафеникав от слънцето цвят.
— След Калоден той беше тежко ранен, но борбата продължаваше по друг начин и това го запази жив. Когато се върна от Англия вече нямаше за какво да живее. — Говореше тихо, забил поглед в каменистата земя.
— Затова Джени реши да го ожени за Лери. — Погледна я с присвити от смях очи.
— Сигурно си вече достатъчно голяма, за да знаеш, макар че още си мома, какво може да направи една жена за мъж или той за нея. Да го изцели, искам да кажа. Да изпълни празнотата му. — Докосна разсеяно оскатения си крак. — Джейми се ожени за Лери от съжаление — и ако тя наистина имаше нужда от него… — Сви рамене отново ѝ се усмихна.
— Няма защо да се чудим какво е можело да бъде, нали? Но той след известно време напусна къщата на Лери, още преди майка ти да се върне, трябва да го знаеш.
Бриана изпита леко облекчение.
— О, радвам се да го чуя. А мама… когато се е върнала…
— Той много се зарадва — каза просто Иън. Този път усмивката озаряваше цялото му лице като слънце. — Аз също.
35.
Bon voyage[38]
Приличаше ѝ неприятно на кучешки приют в Бостън. Голямо, сумрачно място, чиито греди кънтяха от лай. Беше задушно от миризмата на животни. Голямата сграда на пазарния площад в Инвърнес подслоняваше какво ли не — търговци на храна, добитък, продавачи на свине, застрахователни агенти, агенти, зареждащи корабите с храна и вербовчици за флота, но именно групата мъже, жени и деца, свити в ъгъла, създаваше приликата.
Тук-там по някой мъж или жена се бяха изправили сред тях, вирнали брадички и изпънали рамене, за да покажат, че са в добро здраве и дух и се бутаха напред. Но повечето от хората, които се предлагаха за продан гледаха вяло преминаващите, а лицата им изразяваха от надежда до страх — много подобни на кучетата в приютите, където баща ѝ някога я водеше, за да си вземат домашен любимец.
Имаше и няколко семейства. Децата се притискаха към майките си или стояха с безизразни лица до родителите си. Тя се опита да не ги гледа, защото винаги малките кученца ѝ разбиваха сърцето.
Младия Джейми вървеше бавно покрай хората, притиснал шапка към гърдите си, за да не бъде смачкана от тълпата; притворил очи, сякаш обмисляше някаква сделка. Чичо ѝ Иън беше отишъл до корабната канцелария, за да уреди пътуването ѝ до Америка, като остави братовчед ѝ да избере слуга, който да я придружи. Тя напразно възрази, че не ѝ трябва слуга; все пак нали беше дошла от Франция сама — или поне те така си мислеха.
Мъжете кимаха, усмихваха се и я изслушваха любезно — и ето я сега тук, следваше Младия Джейми през тълпата като някоя от овцете на леля ѝ Джени. Вече започваше да разбира защо майка ѝ бе описала Фрейзър като „упорити като камъни“.
Въпреки глъчката около нея и раздразнението ѝ към роднините, сърцето ѝ подскочи леко при мисълта за майка ѝ. Едва сега, когато разбра със сигурност, че тя е жива и здрава, можеше да признае пред себе си колко много ѝ липсва тя. И баща ѝ — непознатият планинец, който така внезапно бе оживял за нея, докато четеше писмото му. Дребният факт, че ще се наложи да прекоси океана, ѝ се струваше просто незначително неудобство.
Братовчед ѝ Джейми прекъсна тези мисли, хвана я за ръка и се наведе към нея, за да изкрещи в ухото ѝ:
— Онзи младеж там, леко кривогледият — каза той, като сочеше въпросния господин с брадичката си. — Какво ще кажеш за него, Бриана?