Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Глава петдесет и пета
ПРЕМЕСТВАНЕ, ОТВОР И ПОРТРЕТ
Портос, изключително доволен от възложеното му поръчение, което до известна степен го подмладяваше, се облече в придворния си тоалет, като загуби за това половин час по-малко от обикновено.
Като човек, движил се из големия свят, той първо изпрати лакея си да разбере дали граф Дьо Сент-Енян си е у дома. Отговориха му, че графът е имал честта да съпровожда краля в Сен-Жермен заедно с целия двор и че току-що се е върнал. Портос завари Сент-Енян точно когато му смъкваха ботушите.
Разходката беше превъзходна. Кралят, все по-влюбен, все по-щастлив, беше очарователно любезен с всички. Той раздаваше наоколо несравними милости, както се изразяваха по-късно поетите.
Нашите читатели не са забравили, че граф Дьо Сент-Енян беше стихотворец, който намираше, че е доказал това при достатъчно паметни обстоятелства, осигуряващи му това звание. През целия път като неуморим любител на римата той засипваше с двустишия, четиристишия и мадригали краля, а по-късно и Ла Валиер.
Кралят също беше във форма и съчини дистих. Що се касае до Ла Валиер, тя като всяка влюбена жена съчини два мили сонета.
Както вижда читателят, денят за Аполон не беше лош.
Връщайки се в Париж, Сент-Енян, който знаеше, че стиховете му ще се разпространят из целия град, се зае вече с по-голяма взискателност със съдържанието и формата на своите творения.
Затова като нежен баща, на когото му предстои да покаже рожбите си на бял свят, през цялото време си задаваше един и същ въпрос: ще види ли публиката в неговите произведения стройни, изящни и гладки плодовете на въображението му.
За да свали от душата си това тежко бреме, Сент-Енян каза на глас мадригала, който по памет бе рецитирал на краля и който беше обещал да му даде преписан:
Ирис, аз видях лукавия ви поглед, от сърцето той не дава отговор подсказан, от съдбата тъжна аз жестоко съм наказан — туй, което ме измамва, да обичам само.
Този мадригал, макар и много изящен за устна рецитация, сега не удовлетворяваше напълно Сент-Енян.
— Не, последният стих все още не е добър. Над мен ще издевателстват моите събратя драскачи. Ще ги нарекат стихове на велможа и ако кралят чуе, че съм слаб поет, може да му хрумне сам да се увери в това.
Унесен в подобни мисли, Сент-Енян се събличаше. Той току-що бе свалил ризата и се канеше да надене халата, когато му съобщиха, че го търси барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон.
— Що за букет от имена. Не познавам такъв.
— Това е благородникът, който има честта да обядва с краля и господин графа по време на пребиваването на негово величество във Фонтенбло — каза лакеят.
— При краля във Фонтенбло? — извика Сент-Енян. — По-скоро извикайте този благородник.
Лакеят побърза да изпълни заповедта. Портос влезе.
Сент-Енян имаше дворцова памет. Той веднага позна провинциалния благородник с малко смешна репутация, който независимо от усмивките на офицерите около масата беше приет добре от краля. Дьо Сент-Енян помнеше това и посрещна Портос с израз на дълбоко уважение, което той прие като нещо съвсем естествено.
Графът заповяда на лакея да донесе стол за посетителя. Портос не видя нищо лошо в това и седна. После се изкашля. Размениха обичайните приветствия, след което графът като домакин попита:
— Господин барон, на каква щастлива случайност дължа вашето посещение?
— Именно това исках да обясня, господин графе, но Простете…
— Какво има?
— Чувствам, че столът ми започва да се разпада.
— Съвсем не, бароне, съвсем не — каза Сент-Енян.
— Все пак усещам, че се чупи, господин графе, и ако не стана, ще падна и ще се окажа в положение, несъответстващо на поръчението, с което съм дошъл.
Портос се изправи съвсем навреме, защото краката на стола се бяха подвили и седалката бе хлътнала с няколко дюйма. Сент-Енян потърси с поглед някое здраво кресло, за да настани госта си.
— Съвременната мебел — каза Портос, докато графът търсеше кресло, — стана смешно неустойчива. В моята младост сядах далеч по-енергично, отколкото сега, но не си спомням да съм чупил някога стол, ако не се броят онези случаи в пивниците, когато ги чупех с ръце, за да ги използвам в ръкопашен бой.
Дьо Сент-Енян му отвърна с усмивка.
— Но за нещастие — продължи Портос, сядайки на кушетката, която застрашително изскърца, но издържа, — работата не е в това.
— Как така, за нещастие? Нима, бароне, идвате с лоша вест?