Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— На всяка цена.
— Това е напълно естествено… с кого?
— С господин Дьо Сент-Енян.
— Познавам го… Той е очарователен млад човек и беше много любезен с мен, когато имах честта да обядвам с краля. Естествено, аз също ще му отвърна с любезност дори това да не влиза в моите навици. Значи той ви е оскърбил?
— Смъртоносно.
— Дявол да го вземе! Мога ли да употребя думата смъртоносно?
— Дори нещо по-силно. Значи нещата са уредени? — усмихвайки се, каза Раул.
— Разбира се… къде имате намерение да го чакате?
— О, простете, това е сложно. Граф Дьо Сент-Енян е близък приятел на краля.
— Чувал съм за това.
— И ако се наложи да го убия…
— Вие несъмнено ще го убиете. Но трябва да се погрижите и за своята безопасност.
— Мили приятелю, вие не ме разбрахте. Искам да кажа, че този дуел няма лесно да се уреди. Дьо Сент-Енян е приятел на краля и кралят може да узнае предварително.
— О, не! Нали знаете моя метод: „Господине, вие сте оскърбили приятеля ми…“
— Да, зная.
— А после: „Господине, конят е долу.“И аз го извеждам, без да му дам възможност да размени с когото и да е дори една дума.
— Но той ще се съгласи ли толкова лесно да бъде отведен?
— Дявол да го вземе! Бих искал да го видя! Той ще бъде първият. Наистина, съвременните млади хора… но пък, ако трябва, ще го отнеса на ръце.
Портос реши да покаже как и вдигна Раул заедно със стола.
— Много добре — каза със смях младият човек. — Сега остава да изясним последния въпрос.
— Какъв въпрос?
— Въпросът за обидата, която ми е нанесъл Дьо Сент-Енян.
— Но тук повече няма за какво да се говори.
— Не, драги господин Дьо Валон, между съвременните хора, както вие се изразявате, съществува правило, съгласно което причините за поканата трябва да бъдат обяснени.
— В такъв случай разкажете ми някои подробности.
— Ще ми направите голяма услуга, ако предадете на граф Дьо Сент-Енян — той ще разбере — само това, че ме е оскърбил първо със своето преместване.
— Преместване… добре — каза Портос и сгъна един пръст на ръката си. — По-нататък?
— По-нататък, че е направил отвор в новото си жилище.
— Разбирам, отвор… Дявол! Това е съществено! Разбира се, че това ще предизвика ярост у вас. Как е могъл този безделник да прави отвори, без да вземе съгласието ви! Хиляди дяволи! Дори аз нямам нищо подобно, ако не смятате подземния ми затвор в Брасие.
— Ще добавите, че последното основание да се смятам за оскърбен, е портретът, който е добре познат на Сент-Енян.
— И портрет ли имало? И таз добра! Преместване, отвор и портрет. Но, приятелю, само едно от тези основания е достатъчно половината благородници на Франция и Испания да си прережат гърлата!
— Значи, мили мой, вече сте осведомен за подробностите.
— Взимам със себе си втори кон. Избирайте място за двубоя и докато чакате, се поупражнявайте в плие и атаки, това придава гъвкавост на тялото.
— Благодаря ви. Ще чакам във Венсанската гора до манастира на Малките братя.
— Прекрасно… Но къде да търся този граф Дьо Сент-Енян?
— В кралския дворец.
Портос звънна с гигантски звънец. Появи се слуга.
— Придворната ми дреха — заповяда той — и конят ми… и още един кон.
Слугата се поклони и излезе.
— Баща ви знае ли за това?
— Не, но ще му пиша.
— А Д’Артанян?
— Господин Д’Артанян също не знае. Той е много предпазлив и щеше да ме уговаря да се откажа от дуела.
— Но Д’Артанян е умен съветник — каза Портос, учуден поради благородната си скромност, че могат да се обръщат към него, когато на света съществува Д’Артанян.
— Скъпи господин Дьо Валон — продължи Раул, — умолявам ви, не ме разпитвайте повече. Аз казах всичко, което можех. Жадувам за действия и искам те да са сурови и решителни, такива, каквито вие умеете да ги направите благодарение на предварителната подготовка. Ето защо се обърнах към вас.
— Ще бъдете доволен от мен — каза Портос.
— Помнете, приятелю, че освен нас двамата никой друг не трябва да знае за дуела.
— За това не се мисли, докато не намерят мъртвеца в гората. Ах, мили приятелю, обещавам ви всичко на света, само не това, че ще крия покойника. Той ще бъде тук, ще го видят, това няма да се скрие. Имам принцип да не го заравям в земята. Да не мирише на убийство. Всеки риск трябва да е премерен, както казват нормандците.
— Храбри и скъпи приятелю, на работа!
— Доверете ми се — каза великанът, довършвайки бутилката, докато лакеят слагаше на креслото елегантния костюм с дантели.
Раул си излезе от Портос с тайна радост в сърцето.
„О, коварен крал! О, предател! Не мога да те накажа — кралете са свещени. Но твоят съучастник и сводник, който те представлява, той ще заплати за твоето престъпление. В негово лице ще убия теб, а после ще помислим и за Луиза.“