Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Все пак има нещо недоизказано, ваше височество — твърдо каза Бражелон. — Нали не мислите, че аз безмълвно ще понеса позора и измяната.
— Постъпете както намерите за необходимо, господин Раул. Само не разкривайте източника, от който сте научили истината, това е единственото, което искам от вас като възнаграждение за услугата.
— Няма от какво да се опасявате, ваше височество — каза с горчива усмивка Бражелон.
— Подкупих дърводелеца. Това е толкова просто. Нали и вие можехте да направите същото?
— Да, принцесо. Значи ваше височество не ми дава никакъв съвет и не иска от мен нищо, освен обещанието да не компрометирам ваше височество?
— Нищо освен това.
— В такъв случай аз ще помоля ваше височество да ми разреши да остана тук още минута.
— Без мен ли?
— О, не, това не е важно. Това, което искам, мога да го направя и във ваше присъствие. Моля ви за тази минута, за да напиша дветри думи на един човек.
— Това е опасно, виконт! Пазете се!
— Никой няма да узнае, че ваше височество ми е оказала честта да ме доведе на това място. Впрочем аз ще подпиша своето писмо.
С тези думи Раул извади бележника си и като откъсна един лист, бързо написа следното:
„Графе!
Не се учудвайте, като намерите тук тази подписана от мен бележка, преди един от моите приятели, когото скоро ще ви изпратя, да има честта да ви обясни причината за моето посещение.
Виконт Раул дьо Бражелон“
Той сгъна листчето и го пъхна в ключалката на вратата, която водеше към стаята на двамата любовници. След като се убеди, че писмото се вижда добре и Сент-Енян не може да не го забележи, той тръгна след принцесата, която вече беше успяла да се изкачи по стълбата.
На площадката те се разделиха. Раул си даваше вид, че е безкрайно благодарен на нейно височество, Хенриета искрено или престорено още веднъж изказа съчувствие на нещастника, когото току-що бе обрекла на такива ужасни мъки.
„О! — прошепна си тя, виждайки как той се отдалечава, бледен, с налети с кръв очи. — О, ако знаех, бих скрила истината от този беден юноша!“
Глава петдесет и четвърта
МЕТОДЪТ НА ПОРТОС
Изобилието от действащи лица, които въведохме в тази дълга повест, води до това, че всеки от тях е принуден да се появява само тогава, когато му дойде редът и в зависимост от хода на разказа ни. По тази причина читателят нямаше възможност да се срещне с нашия стар приятел Портос още при завръщането му във Фонтенбло.
Кралските почести не бяха променили спокойния и добродушен нрав на достойния благородник. Той само държеше главата си малко по-високо отпреди и откакто му беше оказана честта да обядва на кралската маса, в маниерите му бе започнало да прозира нещо величествено.
Залата за хранене на негово величество краля остави у Портос незабравимо впечатление. Владетелят на Брасие и Пиер фон обичаше да си спомня как по време на този паметен обяд цяла тълпа слуги и голям брой офицери стояха зад поканените, като придаваха на обяда изключително тържествен вид и запълваха с присъствието си залата.
Портос реши да награди Мушкетон с някакво подходящо за положението му звание, да установи йерархия сред останалите слуги и да си направи нещо като малък двор. Подобна постъпка не беше чужда на големите пълководци и в миналия век подобен разкош си бяха позволили господата Дьо Тревил, Дьо Шомберг, Дьо ла Вьовил, а да не говорим за Ришельо, Конде и Буйон-Тюрен.
Защо Портос, приятел на негово величество краля и на господин Фуке, барон и кралски инженер, да не се наслади на всички тези удоволствия, свързани с богатство и големи заслуги?
Портос започна да забравя Арамис, който беше зает, както знаем, с работите на господин Фуке. До известна степен го беше забравил и Д’Артанян, погълнат от своята служба. Трюшен и Планше успяха да му станат скучни и се улавяше на моменти в някакви неясни и за самия него мечти. Всеки, който би го попитал дали усеща, че нещо му липсва, той, без да се замисли, би отговорил твърдо: „да“.
Един следобед, когато Портос, малко развеселен от добрите вина, но измъчван от честолюбиви мисли, се мъчеше да си припомни всичките подробности от кралския обед и се канеше да си подремне, камердинерът му докладва, че с него иска да разговаря виконт Дьо Бражелон.
В съседната зала Раул стисна ръката на Портос, който се учуди от мрачния му вид, но все пак му предложи да седне.
— Скъпи господин Дьо Валон, искам да ви помоля за една услуга — каза Раул.
— Чудесно — отвърна Портос, — днес получих от Пиерфон осем хиляди ливри и ако са ви нужни пари…