Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Не, не става дума за пари, благодаря ви, приятелю.
— Много жалко! Неведнъж съм слушал, че това е най-рядко срещаната услуга, но заедно с това тя най-лесно се оказва. Това ме учуди, а аз обичам да си повтарям думите, които ме учудват.
— Вие имате толкова добро сърце, колкото и здрав ум.
— А вие сте твърде добър към мен. Може би ще желаете да обядвате?
— Благодаря, не съм гладен.
— Така ли? Каква ужасна страна е Англия…
— Не много, но…
— Ако там нямаше превъзходна риба и хубаво месо, щеше да е съвсем нетърпимо.
— Да… Аз съм дошъл…
— Слушам ви. Позволете ми само да утоля жаждата си. В Париж ядат много солено. Пфу!
Портос се разпореди да донесат бутилка шампанско. Той напълни чашата на Раул, след това своята, отпи голяма глътка и възобнови разговора:
— Това ми беше необходимо, за да мога по-внимателно да ви слушам. Сега целият съм на вашите услуги. Какво ще желаете, мили мой Раул? Кажете!
— Какво е мнението ви за кавгите? Портос прокара пръсти по челото си.
— Искам да кажа: как се чувствате, когато стане кавга между някой от вашите приятели и трето лице?
— О, прекрасно както винаги.
— Много добре. Но какво правите тогава?
— Когато моите приятели се карат, аз се придържам към своя основен принцип: загубеното време не може да се върне и всяко Нещо бързо се заглажда, докато хората още не са изстинали.
— О, такъв ли е вашият принцип?
— Да. Затова бързам да свържа противниците един с друг.
— Мислех — каза учудено Раул, — че напротив…
— В никакъв случай. Представете си, през целия си живот съм имал някъде около сто и осемдесет или сто и деветдесет истински дуела, без да броим случайните сблъсквания.
— Това се казва цифра! — каза Раул, като неволно се усмихна.
— О, това е нищо, аз съм дяволски спокоен човек. Друго нещо е Д’Артанян — неговите дуели наброяват стотици. Наистина, той е суров и взискателен и аз нерядко съм го укорявал за това.
— Значи като правило, вие се стремите да изглаждате недоразуменията на приятелите си?
— Не е имало случай да не ги изгладя — отвърна Портос толкова уверено и добродушно, че Раул едва не скочи от креслото.
— Но в крайна сметка помиряването сигурно е имало достоен завършек?
— О, гарантирам това. Почакайте минута и ще ви обясня в какво се състои вторият принцип, към който се придържам. Щом моят приятел ми разкаже за кавгата, аз действам по следния начин: въоръжен с изключителна любезност и хладнокръвие, което безусловно е необходимо за това, незабавно отивам при неговия противник и му казвам: „Господине, невъзможно е да не си давате сметка до каква степен сте оскърбили моя приятел.“
„Никак не ми върви — помисли си Раул. — Дьо Гиш ме възпря със своята студенина, Д’Артанян се подиграва с мен, а Портос е твърде мек — никой не иска да уреди нещата. А аз се обърнах към Портос с надежда да срещна най-после шпага вместо разсъждения и увещания… колко не ми върви!“
Портос си пое дъх и продължи:
— Та казвам: „Господине, сега, когато сте убеден, че сте нанесли оскърбление, ние можем да бъдем уверени, че няма да откажете да отговаряте за вашите действия. От днес между моя приятел и вас са възможни само безупречно любезни отношения. Предвид на това аз съм упълномощен да ви съобщя размерите на шпагата на моя приятел.“
— Какво?
— Почакайте, това не е всичко. „Размерите на шпагата на моя приятел… долу ме чака резервен кон. Моят приятел ви очаква там и там. Ще ви заведа, а по пътя ще вземем и вашия секундант. Така работата е уредена.“
— Значи вие помирявате противниците на мястото на дуела? — попита Раул, бледен от досада.
— Как? — учуди се Портос. — Да ги помирявам? Това пък защо?
— Но нали казвате, че нещата са уредени!
— Разбира се, след като моят приятел чака.
— А щом той чака…
— Той чака, за да може предварително да загрее тялото и краката си. А неговият противник е напрегнат след ездата. Те заемат позиция и моят приятел убива своя враг. Това е всичко.
— Ах, той го убива — възкликна Раул.
— Естествено! Нима ще избирам за приятели такива, които ще се оставят да ги убият! Аз имам сто и един приятели, начело на които са вашият почтен баща, Арамис и Д’Артанян, а за тях, както ми се струва, не може да се каже, че са покойници.
— О, мили бароне! — възкликна възторжено Раул и разцелува Портос.
— Значи вие одобрявате този метод? — попита великанът.
— Одобрявам го, толкова го одобрявам, че ще се обърна към вас за помощ веднага, още тази минута. Вие сте точно човекът, който ми трябва.
— Много добре! Аз съм на вашите услуги. Вие желаете да се биете?