Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Роуз от Шарън вдигна глава.
— А няма ли да ми дадеш да танцувам?
— Не, няма.
— И няма да дадеш на никого да се докосне до мен?
— Не, няма.
Роуз от Шарън въздъхна и каза с треперещ глас:
— Не знам, майко, как ще карам занапред. Не знам. Не знам.
Майката я потупа по коляното.
— Погледни ме. Слушай, слушай какво ще ти кажа. Потърпи още мъничко и след това ще ти олекне. Още мъничко. Истина ти казвам. А сега ставай. Ще се измием, после ще облечем най-хубавите си дрехи и ще отидем да гледаме танците. — Тя поведе дъщеря си към санитарната постройка.
Бащата, чичо Джон и още няколко души бяха клекнали на земята край входа на канцеларията.
— Днес за малко не се хванахме на работа — каза бащата. — Закъсняхме съвсем мъничко. Приеха двама души току пред нас. И ето какво ми се вижда чудно. Този, който наемаше работниците, рече: „Преди малко взехме двама с по двайсет и пет цента надница. А за двайсет цента може да постъпи всеки, който иска. Върнете се в лагера и кажете там, че има много работа за по двайсет цента.“
Наклякалите мъже неспокойно замърдаха. Един широкоплещест мъж с черна шапка, която засенчваше лицето му, удари с длан коляното си.
— Знам им мръсните номера! — извика той. — И ще насъберат доста хора. Все гладни. С такава надница нито можеш да изхраниш семейството си, нито можеш да се откажеш от нея. И така, и иначе си в ръцете им. Те продават работата като на търг. Господи, скоро ще почнат и пари да ни искат, задето са ни взели на работа.
— Ние бихме се съгласили — каза бащата. — Нямаме никаква работа. Непременно щяхме да се съгласим, но не посмяхме — много злобно ни гледаха другите.
Широкоплещестият с черната шапка рече:
— Ако почнеш да мислиш, какво ли няма да ти дойде в главата. Аз работех при едного, който не можеше да прибере реколтата си. По-скъпо му струваше прибирането й, отколкото приходът от нея и просто не знаеше какво да прави.
— Също като мен… — Бащата се запъна. Всички мълчаливо го чакаха да продължи. — Хм, аз просто така… си помислих… Да си имам акър земя… жената да посади плодни дръвчета, да си развъдим кокошки, да си имаме две свини. А ние мъжете да работим някъде и да се връщаме вечер в къщи. Децата да ходят на училище. Училища като тукашните никъде другаде не съм виждал.
— Нашите деца не са щастливи в тези училища — каза широкоплещестият.
— Защо? Училищата са добри.
— Е, отиват децата там окъсани, боси, а другите деца, с чорапи, добре облечени, ги дразнят: „Хей, оки!“ Моето момченце ходеше на училище. Всеки ден се биеше. Юнак, не им се даваше. Упорито хлапе. Не минаваше ден, без да се сбие. Дойде си в къщи — дрехите му разкъсани, от носа му тече кръв. И майка му го напердаши. Накрая се намесих. И тя престана да го пердаши. Защо, бедното, да получава само удари? А здравата млатеше онези копелета с чорапите. Да…
Бащата продължи да говори за това, което го вълнуваше:
— Какво да правим? Нямаме никакви пари. По-големият син получи работа, но за малко, не може да се кара само с неговите пари. Ще се хвана да работя, макар за двайсет цента. Няма какво.
Мъжът с черната шапка вдигна глава, изпъна жилестата си шия, обрасла с гъсти като козина косми, и четинестата му брадичка лъсна на светлината.
— Да — горчиво рече той. — Ти ще отидеш да работиш за двайсет цента. А на мен плащат двайсет и пет. И току-виж, взел си ми работата. А после ще ме свие гладът и ще взема пък аз твоята работа за петнайсет цента. Да! Ако щеш, още сега иди да я получиш.
— Но какво да правя? — каза бащата. — Не мога да гладувам, та да плащат на теб все по двайсет и пет цента.
Широкоплещестият отново наведе глава и брадичката му се скри в сянката на черната шапка.
— Не знам. Работиш по дванайсет часа на ден, никога не можеш да се наядеш до насита, пък и отгоре на това си блъскаш главата какво да правиш занапред. Момченцето ми вечно не си дояжда. Омръзна ми вече да мисля все за едно и също. От такива мисли може и да се побъркаш, проклети да са дано! — Наклякалите мъже неспокойно замърдаха.
Том стоеше на вратата, оглеждайки пристигащите гости. Ярката светлина на прожектора падаше върху лицата им. Уили Итън каза:
— Отваряй си очите на четири. Ей сега ще ти пратя тук Джул Витела. Той е полукръвен индианец. Добро момче. Отваряй си очите. Може да забележиш някого.
— Добре — отговори Том. Той оглеждаше гостите, които пристигаха на цели семейства; край него минаваха фермерски дъщери с плитки, синове, постарали се да се стегнат колкото може повече за танците. Джул се приближи и застана до него.