Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ще бъдем с теб — рече той.
Том погледна мургавото му скулесто лице — орлов нос, тясна брадичка.
— Казват, че си половин индианец. А според мен и двете половини са ти индиански.
— Не — отвърна Джул. — Половината от половината. Но по-добре щеше да бъде, ако бях чистокръвен. Тогава можеше да се настаня в някой резерват. Там някои си живеят много добре.
— Виж колко народ — рече Том.
Гостите минаваха покрай тях: фермерски семейства, преселници от крайпътните лагери. Децата гледаха по-скоро да се изтръгнат на свобода, благовъзпитаните родители ги задържаха.
Джул каза:
— Чудно нещо са тези наши танцови вечери. Хората в лагера са бедни, нищо нямат зад гърба си, а ходят горди, защото могат да поканят познатите си на танци. И околните ги уважават тъкмо заради тези танци. Работех в една малка ферма. Веднъж поканих тук господаря си. Той пристигна. После казваше: в този край никъде няма такива вечеринки. При вас, казва, човек може да доведе и жена си, и дъщеря си. Ей! Погледни.
През вратата минаха трима младежи — работници с комбинезони. Те вървяха близо един до друг. Пазачът на вратата ги спря, те отговориха на въпроса му и продължиха напред.
— Не ги изпускай из очи — каза Джул. Той се приближи до пазача. — Кой ги е поканил?
— Някой си Джаксън от постройка номер четири.
Джул се върна при Том.
— Сигурно са тези, които очакваме.
— Откъде знаеш?
— Просто така ми се струва. Видът им е някак си наперен. Върви след тях, покажи ги на Уили и нека той намери този Джаксън от постройка номер четири. Трябва да проверим дали казват истината. Аз ще остана тук.
Том тръгна след тримата младежи. Те се приближиха до танцовата площадка и незабелязано се присъединиха към тълпата. Том видя край оркестъра Уили и му направи знак.
— Какво има? — попита Уили.
— Виждаш ли ей тези тримата?
— Да.
— Казали, че ги поканил някой си Джаксън от постройка номер четири.
Уили изпъна шия, потърси с очи Хюстън и го извика.
— Ей тези тримата — каза той. — Трябва да намериш Джаксън от четвърта постройка и да разбереш дали наистина ги е поканил.
Хюстън се завъртя на пети и се изгуби; след няколко минути той доведе един мършав, костелив канзасец.
— Ето го Джаксън. Слушай, Джаксън, виждаш ли ей тези трима юнаци?
— Да.
— Ти ли си ги поканил?
— Не.
— А познаваш ли ги?
Джаксън се вгледа по-внимателно.
— Разбира се. Работехме заедно у Грегорио.
— Значи, те знаят презимето ти?
— Разбира се. Работехме заедно.
— Добре — каза Хюстън. — Не се приближавай до тях. Ако не направят нищо лошо, няма да ги изгоним. Благодаря, Джаксън.
— Добре измислено — обърна се той към Том. — Ако не се лъжа, това са хората, които ни интересуват.
— Джул ги забеляза — рече Том.
— Нищо чудно! — възкликна Уили. — Индианска кръв, веднага ги е подушил. Добре, ще ги покажа на момчетата си.
От тълпата изскочи младеж на около шестнадесет години. Той се спря пред Хюстън, като едва поемаше дъх.
— Мистър Хюстън, направих всичко, каквото ми заръчахте. Един автомобил стои край евкалиптите — в него има шест души, а другият спря встрани, на пътя — там са четирима. Отидох при тях уж да си запаля цигарата. Всички са с револвери. Добре видях това.
Погледът на Хюстън стана суров, твърд.
— Уили, готов ли си с всичко — попита той.
Уили радостно се усмихна:
— Бъдете спокоен, мистър Хюстън. Всичко ще върви като по вода.
— Никого да не биете. Помни това. Няма да е зле да поговорите с тях. Ако мине без скандал, доведете ги при мен. Ще си бъда в палатката.
— Ще се постараем — отговори Уили.
Танците още не бяха почнали официално, но ето че Уили се качи на площадката.
— Заемете места! — извика той.
Оркестърът млъкна. Младежи и девойки, млади мъже и жени се засуетиха, затичаха насам-натам и на края на голямата площадка се построиха осем карета — построиха се и зачакаха началото. Момичетата стояха с ръце отпред и чупеха пръсти. Младежите нетърпеливо пристъпяха от крак на крак. По краищата на площадката седяха възрастните; те едва забележимо се усмихваха и не пускаха децата да припарят до площадката. А далеч, край палатките, мрачно и осъдително наблюдавайки всичко това, бодърствуваха на стража праведниците.