Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Само това ли е?
— Ами… Ти пламваше и се гневеше за всяко нещо! Никога не бях виждала такова хлапе.
Бе дошло време за сериала.
Елеонор пусна телевизора и Шърли си тръгна.
На бюфета остави четири банкноти по петдесет лири.
Лесно беше да си спомняш за миналото, след като вече няма кой да провери как е било.
Седнала в „Старбъкс“, Шърли си припомняше малкото момиче, сърдито на целия свят, и наблюдаваше хората наоколо. Привела гръб над миялната, сервитьорката я зареждаше с чаши и чинии. Като свърши, се изправи и обърса чело с ръка.
Шърли стана от масата. Потърси с очи момичето, за да й каже довиждане, мерна само гърба й и се отказа.
Пое по „Бруър Стрийт“ да търси железария и намери една на „Шафтсбъри“. Влезе, насочи се към щендерите, видя опакованите адаптори, откачи един за 5,99 лири, гордо го сложи на касата, плати и излезе.
Анриет се записа на курс по компютър на улица „Ренкен“.
Посещаваше го следобед. Провеждаше се в магазин, в който се продаваха компютърни части и се печатаха брошури. Курсистите бяха само старци, които задаваха по хиляди пъти един и същи въпрос, шареха по клавиатурата с изхабените си пръсти и отслабналите си очи, мърмореха и се оплакваха колко било трудно. Тя тропаше с крак, разярена, и си повтаряше, мразя старците, мразя старците, никога няма да стана такава.
Премести се във вечерния курс. Тук учениците бяха по-схватливи, щеше да се научи по-бързо. Курсът си беше инвестиция. Не можеше да си позволи да хвърля пари на вятъра.
Шавал й бе дал ключа от чекмеджето, в което Тромпетистката къташе кодовете, и й бе казал кода на алармата. Знаеше, че го сменят някъде през три месеца. Нямаше време за губене.
Изчакваше някоя вечер, когато Рьоне и Жинет няма да са вкъщи, за да влезе в сградата. Наблюдаваше номер 75 на авеню „Ниел“, за да види кога влизат и излизат. Откри, че всеки четвъртък ходят на вечеря у майката на Жинет. Докато се настаняваше в старото сиво рено, гарирано в двора на фирмата, Рьоне не спираше да мърмори, майка ти, майка ти! Не сме длъжни да ходим всеки четвъртък у майка ти, нали! Жинет си мълчеше. Сядаше отпред, поставяше на коленете си красив пакет, завързан с розова панделка, каквито използват в сладкарниците. Стаена до оградата, Анриет чакаше.
Шавал откриваше удоволствието да се държи като пълновластен господар с една нещастна жена.
Той заповядваше, тя се подчиняваше, той заплашваше, тя трепереше, той се усмихваше, тя се успокояваше. Подлудяваше я, а тя пълзеше в краката му с обожание, от което му идеше още повече да я тормози и малтретира.
Не я докосваше, не я прегръщаше, не я целуваше, разкопчаваше едва-едва бялата си риза, разкривайки мургавите си гърди, и тя свеждаше поглед. Дресирам я, казваше си той, дресирам я, докато реша какво да правя с нея. Толкова е послушна, че мога да се надявам на всичко, което ми минава през ума.
Жалко, че е дърта и грозна, иначе щях да я пусна на улицата. Въпреки че… Въпреки че… има дърти, които добре си бачкат. Беше се поинтересувал. Имаше една, дето размерваше тротоара близо до Порт Доре. Пусна й се. Поглези се, затворил очи, за да не гледа набръчкания й тил как се движи нагоре-надолу по члена му. Поразпита я, докато си вдигаше ципа на панталона. Тя се наричаше Пантерата, вземаше трийсет евро за свирка, петдесет с проникване. Беше известна най-вече заради чевръстата си уста. На вечер стигала до десетина, уточни тя, докато плюеше в книжната кърпичка.
— Не гълташ ли?
— А нещо друго не ти ли се ще? Например торбичка, за да си го отнесеш вкъщи?
Намисли да накара Тромпетистката да изкарва по някой друг допълнителен час след работа в помощ на красивия си любим, който преживява труден момент. Идеята го възбуждаше и той се пипаше, докато я обмисляше. Облечена като проститутка, може би щеше да успее да развълнува някого…