Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
„Ти беше прекрасно момиченце, което израсна и се превърна в забележителна млада жена. Гордея се с теб…“
След това изречение имаше празно място, сякаш бе оставил тези няколко реда празни, за да допише нещо впоследствие. После писмото продължаваше.
„Бих искал да ти кажа толкова неща, но не знам… Как да ти обясня нещо, което самият аз не проумявам?“
И отново няколко празни реда.
И още няколко реда от най-простички думи…
„Искам само да запомниш, че беше, че си и винаги ще бъдеш малкото ми любимо момиченце, което носех на ръце, когато се връщахме от провинцията неделя вечер… Толкова обичах тези мигове…“
И споменът я помете като лавина…
Беше малка, връщаха се от провинцията, от някоя от кралските резиденции; тя лежеше на задната седалка на автомобила, увита в одеяло. Следеше с поглед луната на черното небе, която й намигаше през облаците. Когато пристигаха в двореца, тя вдигаше поглед към голямото строго здание, към малката червена светлинка, която проблясваше на техния етаж, в дъното вляво. Той отваряше вратата на колата и се навеждаше, леко я докосваше, да провери дали не е заспала. Тя се преструваше на заспала, за да я занесе на ръце и да я сложи в леглото. Да я отнесе горе при червената светлинка.
Бавно се изкачваха по стълбите.
Полузатворила очи, тя се отпускаше. Случваше се да се запита дали той не забелязва, че за човек, който наистина спи, тя стиска много еилно клепачи.
Две опитни ръце, свикнали да носят заспало тяло, да придържат едновременно и тила, и кръста, две ръце, които внимават да не се изплъзне одеялото и да отлети топлината от колата, да не се блъснат висящите й крака в рамката на някоя врата. Затворила очи, тя долавяше хладния нощен въздух, натежалите стъпки на баща си; представяше си стъпалата, изкачвани едно по едно, всеки ъгъл на коридорите, леко се полюляваше при всяка крачка, спокойна и уверена в обятията на великана защитник. Повтаряше си любимата си история, никога нямаше да й се насити, гора, викове, стрелба, разбойници и баща й крачи смело и гордо, притиснал я до гърдите си.
Продължаваше да се преструва на заспала, простенваше, когато той я слагаше на леглото, мърмореше детски несвързани думички, за да го накара да вярва, че наистина спи. Той избърсваше челото й, казваше със сериозен тон, сякаш заповядваше: Сега наистина заспивай. Тя потреперваше, оставяше се да й събуе обувките, да я съблече, да я обръща, да я върти като отпусната дрипа, като кукла на конци, примряла от удоволствие…
Господи, колко го обичаше в такива моменти! Нямаше следа от онзи покорен мъж, който отстъпваше пред кралицата, свел глава, оттеглящ се заднешком, за да не се окаже непочтително с гръб към нея.
Шърли му връщаше неговото всемогъщество.
Докато траеше дългият и тежък поход из коридорите на двореца, тя отново се превръщаше в малкото крехко момиченце, над което той властваше; през премрежените си очи четеше гордата усмивка, която казваше, спи, моето момиченце, спи, аз бдя над теб, закрилям те. Баща и дъщеря се сливаха в това пламенно чувство. За нея той беше най-силният мъж на света, за него тя беше принцесата, която закриляше. Тя вземаше от смелостта, изписана на челото му, и по женски се закичваше с нея; той беше нейният герой.
Ненавиждаше, когато той се навеждаше за поклон. Когато се превръщаше в сянка из дворцовите коридори…
Ненавиждаше бащата, който вървеше след кралицата, бащата, който не беше мъж, след като приемаше да бъде най-обикновен поданик.
Препрочете писмото, което той не бе изпратил.
Задушаваше се, носът й почервеня, страните й пламнаха. Сякаш сърцето й се пръскаше.
Спомняше си…
Идеше й да кресне на баща си, изправи гръб, бъди мъж! Не слуга!
Но от устата й не излизаше звук.
Тя вършеше поразии из постланите с червени килими коридори на Бъкингам.
Ако беше вдигнал глава, щеше да ме узакони.
Значи, това е моята тайна…
Как не се бе досетила през цялото това време?
Не се беше замисляла. Мисленето наранява. Разказваше неизменно една и съща история за майка си, която я обича, но не може да й го покаже. Преструваше се, че това я устройва.
Само дето се пръсках от желание да ми го покаже, на мен, да го покаже на него. Затова си отмъщавах, отмъщавах си за какво ли не. Изплувах от мрака с трясък. Само така можех да обичам… Нежността, галещият поглед, добротата? Отхвърлях ги, презирах ги. Те бяха присъщи на подчинените…