Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Изморена ли си? Тревожи ли те нещо?
— Не. Много съм добре, само дето повече не мога да те понасям!
— Но нали вчера…
— Махай се! Махай се!
Той стана, сложи си якето, отвори вратата.
С един скок се хвърли отгоре му, вкопчи се в раменете му.
— Не си отивай! Не ме оставяй сама! Моля те, не ме оставяй сама! Всички ме напускат!
Той обгърна раменете й, притисна я до стената и грубо попита:
— Ти знаеш ли кой е причината за гнева ти?
Тя извърна глава.
— Понеже не знаеш, си го изкарваш на мен, но не е в мен вината. Хайде, върви намери истинския виновник и престани да ме нападаш.
Тя го проследи с очи как си тръгва. Той прекрачи прага, без да я погледне, без да й подскаже с жест или с изражение сериозността на положението. Тя се паникьоса, ще го изгубя, вече го изгубих… Отпусна се на леглото, задавена от ридания, в главата й беше пълна каша.
Въпросната сутрин получи писмото от леля Елеонор. Тя пишеше, вчера подреждах разни стари документи, от месеци насам си обещавах да го сторя, но все отлагах, и попаднах на това. Нямам понятие как ще постъпиш, но то ти принадлежи.
Две черно-бели снимки и един син плик.
На едната беше баща й, с туристически клин, на екскурзия с приятели край едно езеро. Седеше на тревата, облегнат на раницата си и захапал сандвич. Смееше се, лявата му буза беше издута. Голям нос, голяма уста, широка усмивка. Дълъг кичур коса, паднал на очите, дълги, мускулести крака, груби туристически обувки. На врата си бе вързал черен шал. Погледна датата — бил е на седемнайсет. На втората снимка бяха двамата с баща й в един лондонски парк. Зад тях се виждаха хора, насядали в шезлонги, едни четяха, други просто си почиваха. Трябва да е била около шестгодишна, снимката я бе запечатила, вдигнала поглед към мъжа, който й показваше някакво дърво. Беше съвсем малка, с две руси плитки, а той — огромен и дълъг, облечен в костюм от туид. Двамата живееха в двореца, в апартамента, отреден за главния шамбелан. Той я водеше в Хайд Парк, показваше й дърветата, растенията, цветята, изреждаше имената им, за да ги запомни и научи; наблюдаваха катеричките. Един ден видяха два боксера, които преследваха катеричка, спипаха я до оградата и докато единият й препречваше пътя, другият впи зъби в гърлото й.
Шърли остана като парализирана от жестоката гледка. Леденостудена тръпка я прониза от глава до пети, стомахът й се сви на топка, след което избухна сякаш от огнен взрив. Затвори очи, за да задържи усещането за удоволствие колкото може по-дълго. Баща й я дърпаше за ръката, заповядваше й да затвори очи. Хората се възмущаваха и ругаеха собственика на боксерите, който свиваше рамене, свиреше на кучетата си, но те, глухи за призивите му, продължаваха да разкъсват малкото телце.
Всеки път, когато баща й я водеше в парка, тя дебнеше бягащите насам-натам кучета с надеждата да стане свидетел на нова жестока гонитба.
В небесносиния плик имаше писмо.
Адресирано до Шърли Уорд, в дома на мисис Хауъл, Единбург.
Разпозна бащиния почерк. Прави, закръглени букви, сякаш писани от женска ръка.
Постоя известно време неподвижно, преди да отвори плика. Предчувстваше, че държи в ръцете си някаква тайна. По-скоро ключа за разгадаването й. Взе плика и отиде да си направи нова чаша чай. Докато доливаше вряла вода в чайника, затвори очи и призова образа на баща си. Сакото от дебел грапав плат, до което притискаше буза, когато той я прегръщаше, мирисът на сапуна му, ароматът на одеколона „Ярдли“, който употребяваше след бръснене сутрин. Тя отпускаше глава на рамото му. Представяше си хиляди опасности. Мъже я заплашваха, отвличаха я, запушваха устата й, малтретираха я, влачеха я в прахта. Тя се преструваше, че плаче, той я притискаше още по-здраво, а тя затваряше очи.
Пийна глътка врял чай и разпечата плика. Писмото бе написано веднага след заминаването й за Шотландия.
„Скъпо, мое момиченце,
Не те изпращам в Единбург за наказание. Нямам право да те наказвам. От момента на раждането си ти живееш странен живот заради мен. Единствен аз съм виновен за това. Разбирам гнева ти, но не мога да ти позволя да излагаш на опасност една личност, която нежно обичам…“
Ставаше дума за майка й, която не се осмеляваше да назове по име. Дори когато пишеше, сянката на майка й го смущаваше. Тя преглътна напиращото в гърдите й ридание.
„Двамата с теб водихме странен живот.“
Бе задраскал това изречение. Вероятно е сметнал, че се повтаря.