Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Според мен е правилно да се слагат камери по къщите! Ако ти е чиста съвестта, от какво се плашиш!
— Но това е чудовищно!
— Така си мислиш, защото живееш в богаташки квартал и сърцето ти не се свива от страх, когато се прибираш от пазар вкъщи! Всички ние тука сме „за“. Само богатите могат да набъркват морала в тези работи!
Шърли не искаше да спори. Последния път се бяха скарали. Шърли твърдеше, че баща й е главен шамбелан, леля й отвръщаше, че бил само личен секретар. Което си е лакей, ни повече, ни по-малко! Избрали го заради покорството му! Като си помисля само как съм се трепала заради един покорен мъж! Да си покорен, е все едно като да си раболепен, няма разлика!, негодуваше тя, втренчила поглед в чайника, обхванала с две ръце чучура, за да не накапе покривката и да я изцапа.
— Татко не беше раболепен, беше възпитан и дискретен! — бе възразила Шърли.
— Лакей! Аз бях силната, аз бях несломимата! Само че на мен нямаше кой да ми плаща да се уча! Защото съм момиче, а по онова време момичетата никой не ги бръснеше за нищо! А какво направи той с прекрасното си образование, питам аз? Стана прислужник! Чудесна работа, няма що!
— Не е вярно, не е вярно — повтаряше Шърли, — беше главен шамбелан и всички го уважаваха.
Прекратиха спора, мърморейки под носа си, изгледаха някакъв идиотски сериал по телевизията и на тръгване Елеонор й бе подала буза, без да стане от канапето да я изпрати.
Този път отново й предложи чай и сухи сладки. Седнаха на масата. Лелята попита какво прави Гари. Заяви, че младите трябва да пътуват, защото животът е много кратък и накрая се оказваш натикан в миша дупка с бетонена градинка.
— Благодаря ти за писмото и за снимките.
Елеонор вдигна ръка, сякаш казваше няма защо.
— Реших, че за теб ще са по-важни.
— Пристигнаха точно когато в главата ми се въртяха въпроси по отношение на…
— Нямаш ли някой добър педикюрист, краката ме тормозят… вече не мога да ходя и с домашни пантофи!
Стаята тънеше в мрак. Елеонор стана да запали осветлението. Шърли я помоли да й разкаже за баща й. Моля те, Елеонор, важно е.
Тя отговори, че не знае кой знае какво, той не бил от приказливите.
— Както и ти впрочем… Държахте се сякаш всеки от вас си има своята малка тайна и ревниво я пази. Страняхте от всички. Или може би аз не бях от вашата черга…
Шърли продължи да настоява:
— Какво искаш да кажеш с това „страняхте“ и „малка тайна“?
Елеонор въздъхна, сложно беше да се обясняват такива неща.
По-скоро такова беше моето впечатление, защото двамата с баща ти никога не сме си говорили истински.
— Беше свестен човек… Свестен и кротък мъж, който държеше устата си затворена.
— Ами аз, аз каква бях?
— Ти беше проклета!
— Проклета?
— Беше винаги гневна!
— …
— Не можех да разбера защо. Гневът избиваше внезапно, ако ти кажеха „не прави това или не прави онова“, ти се разкрещяваше. Никак не беше лек характер, да знаеш…
Тя насочи обвинително пръст към Шърли. Една от коледните гирлянди се измъкна от фуркета и тя я напъха обратно с деформираната си от артрита ръка.
— Можеш ли да ми дадеш някакъв пример? Много е лесно да твърдиш подобно нещо без обяснение!
— Ами питаш ме и аз ти казвам…
— Искам да разбера! Напъни се малко! Мамка му! Елеонор, ти си единствената ми роднина!
— Спомням си един ден… валеше дъжд, излязохме на разходка тримата и аз рязко нахлупих качулката на главата ти да не се измокриш. Как се разкрещя само! Крещеше: Don’t ever do that again! Ever! Nobody owns me. Nobody owns me!63 Баща ти те гледаше тъжно и повтаряше, аз съм виновен, Елеонор, аз съм виновен… Аз недоумявах, как така ти да си виновен? Ти ли си виновен, че майка й почина при раждането? Ти ли си виновен, че я отглеждаш самичък? Ти ли си виновен за невъзможното работно време, което ти налагат в двореца? Той беше от хората, които се чувстват виновни за всички грехове на света… Беше прекалено добър. А ти, май никога не бях виждала по-диво момиченце от теб. Независимо от всичко ти го обичаше. Винаги го защитаваше… Никой не можеше да каже нещо против твоя татко…
63
Никога вече не прави това! Никога! Не съм ничия собственост. Не съм ничия собственост! (от англ.). — Б.пр.