Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Палубният навес беше разглобен и сега един надарен с магьоснически сили монах обикаляше палубата и изрязваше онази част, върху която лежеше Рейт, използвайки една от най-ценните реликви на посолството: боен жезъл, изваден от реката шест години по-рано, за който се смяташе, че е принадлежал на Палас Рил.
Деймън надникна между зъберите на стената; до него стоеше Главният пазител на посолството. Деймън зачеса стръвно върховете на пръстите си, чиято кожа бе суха, напукана и кървеше. Той усещаше ко̀сите погледи на Главния пазител, но не му обръщаше внимание. Мъжът беше идиот и винаги се противопоставяше на Деймън — поредният незначителен глас, който заговорничеше зад гърба му. Двамата наблюдаваха мълчаливо как синкавобялото енергийно острие проблясва и се прибира отново във фокалния кристал на бойния жезъл.
Камъкът на стената беше хладен и влажен от росата. Деймън опря лицето си в него, за да охлади треската си. От сутринта беше пил съвсем малко течности; гърлото го изгаряше и му беше трудно да преглъща.
Наблизо стоеше капитанът на баржата, кършеше ръце и мърмореше нещо под носа си.
— Тромаво решение — промърмори Главният пазител може би за стотен път.
Деймън изсумтя. Да, решението не беше идеално; не беше и евтино. Но щеше да отведе Рейт в трезора, без никой да изгуби живота си.
— Аз казвам направо да застреляме кучия син — изръмжа капитанът на баржата, който стоеше зад тях. Покрай повредата на палубата му и принудата в продължение на четири дни да изпълнява командите на група монаси, които си мислеха, че владеят света, той беше изтърпял толкова унижения, колкото бе способен да изтърпи човек. — Двама стрелци с арбалети могат веднага да му видят сметката. Защо просто не го застреляте?
— Защото той е жител на Манастирите, изпаднал в беда — отвърна Деймън, без да се обръща, — и като такъв, той има правото да получи всяка помощ, която съм в състояние да му окажа.
— Ами моите права? — попита капитанът. — Аз също имам права!
— Нима?
Капитанът погледна към тила на Деймън, после към неколцината тежковъоръжени монаси, които стояха нащрек наоколо. Някой от тях отвърнаха на погледа му със смущаващо безизразни лица.
— Може би — предложи Деймън — ще проявите желание да ги изброите?
Капитанът наведе глава и отстъпи назад, мърморейки под носа си:
— Ами, хубаво, служете на своето проклето Бъдеще на човечеството, на кого му пука, че междувременно прецаквате сума ти народ.
Монахът, който се намираше на палубата, се изправи и отстъпи назад, размахвайки изпразнения боен жезъл три пъти над главата си. Мъжете, които държаха въжетата, започнаха да дърпат с всички сили и частта от палубата, върху която лежеше Рейт, се издигна във въздуха, като се поклащаше леко и потреперваше под лъчите на късното следобедно слънце.
Щяха да го издигнат, заедно с палубата, над стената и да го спуснат от другата страна, направо върху талигата, която чакаше долу, в уличката. След това щяха да потеглят бавно и внимателно по калдъръмените улички на Стария град към задния двор на Манастирското посолство, където десетина други монаси чакаха до товарната платформа; те щяха да понесат бавно и внимателно частта от палубата върху раменете си към трезора, без дори да се приближават достатъчно близо до Рейт, за да бъдат застрашени от смъртоносното острие.
Операцията бе събрала голяма тълпа от любопитни зяпачи на двата отсрещни дока и покрай каменния парапет на Моста на рицарите. Докато отрязаната част от палубата започна да се издига все по-високо и по-високо покрай стената на Стария град, на места избухнаха спонтанни ръкопляскания.
Деймън почти не ги чуваше. Той беше като омагьосан от неподвижността на Рейт — дори трупното вкочаняване отдавна щеше да е отминало.
— Той лежи така от дни — промърмори Деймън, без да се обръща конкретно към никого. — Как издържа? Изморявам се само като го гледам.
Главният пазител поклати глава. Те вече бяха обсъждали достатъчно състоянието му и така и не бяха стигнали до удовлетворяващ отговор.
— Подобни усилия за толкова продължително време — дори за половината от него — досега да са убили обикновен човек. Не мога да си представя откъде черпи сила.