Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Впрочем такива имена на изток не са редки, подобно на това, както повечето рохански имена започват на „Ео“. И все пак явно нещата със странните спътници-пленници не бяха чисти.

Минаха три дни, а на север им се удаде да се придвижат само на две десетки левги, почти през цялото време им се налагаше да се крият. Но няма зло без добро – хайките в близките околности бяха докарали в планините още един рохански отряд, почти от триста и петдесет воини, и късметът за пръв път се усмихна на воините на Пределите, като им уреди такава среща.

Прегръщаха се, жадно се питаха един друг за съдбите на приятели и познати, научаваха последните новини. Новопристигналите имаха доста за разправяме – бяха вървели по по-отъпкани пътища и при случай не изпусках да залавят пленници.

Кралят действително беше загинал, загинал като истински воин – на бойното поле. Бяха загинали и двама от синовете му, средният и малкият. Но големият, Еодред, Първи Маршал на Пределите, успял да се измъкне с отряд гвардейци от вражеския пръстен. Принцът се спасил, отивайки на север, и сега събирал останалата роханска войска. Има вести и от Наместника – той с бърз марш води срещу Олмер многобройна арнорска войска. Враговете се разпръснали по равнинния път в широко ветрило в търсене на храна за конете си. Командирът на пристигналия отряд, стотникът Еолен, не се беше разделил още с надеждите за по-добро бъдеще. Той назова и мястото на сборния пункт, където се стичаха всички пробили си път воини. По негови сметки на Исен и Дъгата беше полегнала почти половината от воините на Пределите, но все пак Еодред можеше да разчита на около тридесет хиляди воини.

Думите на Еоден бяха посрещнати с тежко мълчание – смъртта на краля, макар и достойна, бе удар. Хората бяха потресени – за известно време вниманието им беше отвлечено, и затова само Малкото джудже чу подозрителния шум в храстите и скокът му щеше да направи чест и на самия Берен.

В храстите се разнесоха силен пукот, охкане и неразбираемите ругателства на Дребосъка. После някой извика – и веднага настъпи тишина. Роханците в неразбираемо раздразнение се обърнаха – на поляната излезе изключително доволния от себе си Строри, влачейки за яката Олвен, мотаещ се като парцалена кукла.

- Този калпазанин подслушваше, кълна се в чуковете на Мория! – загърмя Дребосъка. – Подслушваше и искаше да избяга!

С другата ръка джуджето хвърли на тревата току-що смъкнатата от младежа пътна чанта. Връзката се развърза, изпаднаха няколко хляба и парче сушено месо.

Разнесе се глух гневен ропот.

- Ето значи какво било! – провлачи Еофар, пристъпвайки към зашеметения Олвен. – Така излиза, не били те мирни странници! Къде успя да си намериш нож и да откраднеш храна?... Ама какво му е? – Стотника се наведе, вглеждайки се по-внимателно. – Тежка ръка имаш, уважаеми, вечно вие джуджетата удряте така, че от „пленника“ и дъха му излиза...