Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Погледът на Бражелон обгърна стаята, която той веднага позна, и това накара сърцето му да трепне. Беше само началото на мъченията, които го очакваха.
Принцесата внимателно го погледна в очите и опитният й поглед разбра какво става в сърцето на младия човек.
— Вие искахте от мен доказателства — каза тя, — не се учудвайте, ако ви ги представя. Впрочем, ако не чувствате в себе си достатъчно сили, още не е късно и ние можем да излезем от тук.
— Благодаря ви, ваше височество, но аз дойдох да се убедя. Вие обещахте да ме убедите, направете го.
— Тогава влезте и затворете вратата.
Бражелон се подчини, обърна се към принцесата и въпросително я погледна.
— Знаете ли къде се намирате? — попита принцесата.
— По всичко изглежда, ваше височество, че се намирам в стаята на госпожица Дьо ла Валиер.
— Да, вие се намирате в нейната стая.
— Позволявам си да забележа, че това е само стая, а не доказателство.
— Почакайте.
Принцесата приближи до кревата, отмести паравана и каза:
— Наведете се и вдигнете капака на този отвор.
— Отвор! — повтори поразен Раул. Той си припомни срещата с Д’Артанян, който като че ли също бе произнесъл тази дума.
Раул затърси с очи нещо, което да го насочи към отвора в пода, или халка, с която да вдигне капака, но търсенията му се оказаха напразни.
— Наистина — смеейки се, каза Хенриета, — забравих за скрития механизъм. Четвъртият лист от орнамента на паркета. Трябва да се натисне върху клончето. Следвайте това указание. Натиснете, виконт, там, натиснете!
Раул, бледен като смъртта, натисна с пръст върху показаното му от принцесата място и в същата секунда механизмът надигна парчето от паркета.
— Всичко е сторено много умно — каза принцесата, — архитектът очевидно е предвидил, че с това устройство ще боравят нежни ръчички. Вижте колко леко се отваря!
— Стълба! — учуди се Раул.
— Да, и много красива — забеляза Хенриета. — Вижте, виконт, тази стълба има дори перила, да не би въздушните създания, които се осмеляват да се спускат по нея, случайно да капнат. Ето, аз също се решавам да сляза. Следвайте ме, виконт, следвайте ме.
— Бих искал първо да зная къде води тази стълба.
— Наистина, забравих да ви кажа. Може би знаете, че граф Дьо Сент-Енян до неотдавна живееше близо до кралските покои…
— Да, ваше височество, известно ми е. Преди заминаването си, и то неведнъж, съм имал честта да посещавам графа.
— Тогава ето какво: кралят му разреши да смени много удобно направеното и красиво жилище, което вие сте посещавали, с две малки стаи, към които води тази стълба. Стаите са два пъти по-малки от предишните и десет пъти по-далеч от апартаментите на краля, съседството с когото обикновено не пренебрегват господа придворните кавалери.
— Много добре, ваше височество, но моля, продължете, тъй като все още нищо не разбирам.
— Така се случи, наистина съвсем случайно, че новите стаи на граф Дьо Сент-Енян се намират под стаите на моите придворни дами, по-точно, под стаята на Ла Валиер.
— Но за какво са този отвор и тази стълба?
— Наистина не зная. Не искате ли да отидем заедно при Сент-Енян? Може би там ще намерим отговора.
Принцесата започна първа да се спуска по стълбата. Раул въздъхна и тръгна след нея.
Всяко стъпало, което изскърцваше под краката на виконт Дьо Бражелон, го приближаваше към тайнственото убежище, където все още витаеше гласът на госпожица Дьо ла Валиер и беше стаен сладкият аромат на дрехите й. Трескаво вдишвайки въздуха, Раул веднага разбра, че младата девойка, без съмнение, е минавала по тази стълба.
После, след невидимите доказателства, той видя любимите й цветя и книги, които тя беше подбрала. Ако у Раул беше останало и капчица съмнение, то щеше да изчезне при вида на тази непостижима хармония на нейните вкусове и наклонности с намиращите се тук предмети за всекидневна употреба. Ла Валиер невидимо присъстваше в обстановката, в тъканите, дори в квадратчетата на паркета.
Ням и смазан, той разбра всичко докрай, но продължаваше да следва безжалостната си водачка, както обреченият на смърт следва своя палач. Принцесата, жестока като всяка изтънчена и нервна жена, не го щадеше и не скри нито една подробност. Трябва да кажем, че въпреки апатията, която го беше обхванала, нито една от тези подробности нямаше да му се изплъзне, дори той да бе тук сам със себе си. Щастието на любимата жена, когато й е подарено от съперник, е изтезание за ревнивия. Но за такъв ревнивец, какъвто беше Раул, за такова сърце, което за пръв път поемаше отровата на ревността, щастието на Луиза означаваше безславна смърт, смърт на душата и тялото.