Нож от блянове

Когато най-сетне я пусна, тя стоеше и го гледаше задъхана. Впрочем и неговият дъх се беше пообъркал малко. Метвин подсвирна одобрително. Мат се усмихна. Какво ли щеше да си мисли Тюон за тази своя явно първа истинска целувка? Но се постара да не се усмихва много широко. Да не си помисли, че й се смее. Тя го погали с пръсти по бузата и промълви с медено-сладкото си провличане:

— Така си и мислех. Имаш треска. Някои от раните ти сигурно са забрали.

Мат премигна. Така я беше целунал, че пръстите на краката й би трябвало да изтръпнат, а тя само му каза, че лицето му било сгорещено? Наведе отново глава — този път щеше да й даде такава целувка, че коленете й да омекнат! — но тя опря длан на гърдите му и го избута назад.

— Селусия, донеси кутийката с мехлеми, която ми даде госпожа Лука — заповяда тя и Селусия изприпка до черния кон на Тюон с белите петна.

— Сега нямаме време за това — възрази Мат. — Ще се намажа с нещо довечера. — Все едно че не си беше отворил устата.

— Съблечи се, Играчко — нареди тя със същия тон, с който се бе обърнала към слугинята си. — Мехлемът ще щипе, но очаквам да си храбър.

— Няма да…

— Ездачи — обяви Харнан. Вече беше на седлото на тъмнокафявия си кон с бяло долу по краката и държеше едно от въжетата на товарните коне. — Единият е Ванин.

Мат се метна на Пипс, за да може да види по-добре. В галоп се приближаваха двама конници, заобикаляха нападалите дънери по пътя си. Освен че позна пъструшкото на Чел Ванин, нямаше как да сбърка самия ездач. Никой друг, толкова дебел и потръскващ се на седлото като чувал с лой, нямаше да може да остане в него при такава скорост без видимо усилие. Тоя човек можеше да се задържи на седлото и на глиган. След това Мат позна другия ездач — наметалото се вееше зад гърба му и се беше превил, все едно са го ударили с юмрук в корема. Изобщо нямаше да се изненада, ако в този миг заровете вземеха да спрат, но те продължиха да трополят в черепа му. Какво, в името на Светлината, търсеше проклетият Талманес в Алтара?

Двамата забавиха, Ванин дръпна юздите и остави Талманес да се приближи сам. Не от чинопочитание. Никакво чинопочитание нямаше у Ванин. Отпусна се лениво на седлото и се изплю през дупката между зъбите си. Спрял бе, защото знаеше, че Мат никак няма да остане доволен, и бе решил да стои по-настрана.

— Ванин ми разказа всичко, Мат — рече Талманес. Нисък и жилав, с обръсната и напудрена глава над челото, кайриенецът имаше право да носи доста цветни ивици през гърдите, но малката червена ръка, пришита на тъмното му палто, беше единствената украса, ако не се броеше дългата червена кърпа, вързана на лявата му ръка. Никога не се смееше и рядко се усмихваше, но си имаше причини. — Много съжалих, като чух за Нейлсийн и другите. Добър човек беше Нейл-сийн. Всички бяха добри.

— Бяха, да — отвърна Мат, стиснал здраво юздите на гнева си. — Изглежда, Егвийн така и не ви се е притекла на помощ, да ви отърве от онези глупави Айез Седай, но какво, в името на проклетата скапана Светлина, търсиш тук? — Е, май не ги стисна много здраво все пак. — Кажи ми поне, че не си довел със себе си цялата проклета Банда, на триста скапани мили навътре в Алтара.