20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Шт! — каза Гримо — Той се готви да излиза. Приближава се до лампата. Духа я. Нищо вече не виждам.
— Слизай тогава, слизай!
Гримо скочи назад и падна на краката си. Снегът заглуши шума. Не се чу нищо.
— Иди предупреди Атос и Арамис да застанат от двете страни на вратата, както ще направим ние с Портос; ако го заловят, нека плеснат с ръце; ние ще направим същото.
Гримо изчезна.
— Портос, Портос — каза д’Артанян, — прикрийте някак широките си рамене, мили приятелю; не трябва да ги види, когато излиза.
— Стига само да излезе от тука!
— Шт! — рече д’Артанян.
Портос се притисна така до стената, сякаш искаше да влезе в нея. Д’Артанян направи същото.
От скриптящата стълба се чуха стъпките на Мордаунт. Незабележимо прозорче заскърца в жлеба си. Мордаунт надзърна, но не видя нищо благодарение на предпазните мерки, взети от двамата приятели. Тогава мушна ключа в ключалката; вратата се отвори и той се показа на прага.
В същия миг се намери лице срещу лице с д’Артанян.
Поиска да хлопне вратата. Портос се спусна и я отвори широко. Той плесна три пъти с ръце. Атос и Арамис дотичаха.
Мордаунт побледня, но не изпусна нито вик, не извика за помощ.
Д’Артанян отиде право към него и почти бутайки го с гърдите си, го накара да се изкачи заднешката обратно по стълбата, осветена от лампа, която позволяваше на гасконеца да не губи от очи ръцете на Мордаунт. Но Мордаунт разбра, че ако убие д’Артанян, ще трябва после да се разправя с трима други неприятели. Ето защо той не направи ни най-малък опит да се защити, никакво заплашително движение. Стигнал до вратата, почувствува се притиснат до нея и навярно си помисли, че тук ще бъде краят; но се излъга. Д’Артанян протегна ръка и отвори вратата. Двамата се намериха в стаята, в която преди десет минути младият човек приказваше с Кромуел.
Портос влезе след него. На стълбата той беше протегнал ръка и бе откачил лампата от тавана; сега с нея запали лампата в стаята.
Атос и Арамис влязоха също и заключиха вратата след себе си.
— Седнете, ако обичате — каза д’Артанян, като подаде стол на младия човек.
Той взе стола от ръцете на д’Артанян и седна, бледен, но спокоен. На три крачки от него Арамис постави три стола за себе си, д’Артанян и Портос.
Атос седна в най-далечния ъгъл на стаята, сякаш беше решил да остане неподвижен зрител на това, което щеше да се разиграе.
Портос седна от лявата страна на д’Артанян, а Арамис — от дясната.
Атос изглеждаше смазан. Портос си търкаше дланите с трескаво нетърпение.
Арамис си хапеше усмихнато устните до кръв.
Само д’Артанян се въздържаше, поне наглед.
— Господин Мордаунт — каза той на младия човек, — понеже след толкова дни, изгубени в тичане едни след други, случаят ни събра най-после, да поприказваме малко, ако обичате.
XI. РАЗГОВОР
Мордаунт беше нападнат толкова неочаквано, изкачи се по стълбата под влиянието на такова смътно чувство, че не можа да събере напълно мислите си; всъщност първото му чувство беше пълно смущение, учудване и непобедим ужас, който обзема всеки човек, заловен от своя смъртен и превъзхождащ го по сила неприятел в същото време, когато той го мисли на друго място и зает с други работи.
Но щом седна, щом видя, че му се дава отсрочка с каквото и да е намерение, той събра всичките си мисли и сили.
Вместо да го уплаши, огненият поглед на д’Артанян го наелектризира, тъй да се каже, защото тоя поглед, колкото и да блестеше от разлялата се в него заплаха, беше
откровен в омразата и гнева си. Мордаунт, готов да се възползува от всеки представил се случай, за да се отърве, било със сила, било с хитрост, се сви, както прави мечката, застигната в леговището си, когато следи с неподвижен наглед поглед всички движения на ловеца, който я преследва.
Но тоя поглед се плъзна бързо по дългата и здрава шпага, която висеше на бедрото му; той сложи непринудено лявата си ръка на дръжката, премести шпагата по-близо до дясната ръка и седна, както го покани д’Артанян.
Д’Артанян чакаше навярно някоя предизвикателна дума, за да започне един от тия подигравателни или вдъхващи ужас разговори, които умееше да води с такова изкуство. Арамис си казваше съвсем тихо: „Сега ще чуем баналности“. Портос си хапеше мустака и мърмореше: „Колко церемонии, пусто опустяло, за да се смаже това змийче!“ Атос се спотайваше в ъгъла на стаята, неподвижен и бледен като мраморен барелеф, и чувствуваше, въпреки неподвижността си, че челото му се покрива с пот.
Мордаунт не казваше нищо; само когато се увери напълно, че шпагата му е под ръка, той кръстоса невъзмутимо крака и зачака.