Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Той кимна с глава отново, като се боеше да каже дума, да не даде нов тласък на разговорната енергия на мисис Тикит.
— Вследствие на което — продължи мисис Тикит, — като отворих очи и видях нея самата да наднича от вратата, веднага ги затворих пак, без дори да трепна, защото този образ беше така присъщ за онова време, когато принадлежеше към дома, както моят и вашият, та и за миг не ми мина през ума, че си беше отишла. Но, сър, като отворих отново очи и видях, че вече го няма, изведнъж ме обхвана страх и аз скочих.
— Веднага ли изтичахте навън? — запита Кленъм.
— Колкото бързо можеха да ме носят краката, и ако вярвате, мистър Кленъм, по цялото светнало небе никъде не видях и следа от младата жена.
Артър отмина отсъствието на тази нова звезда от небосвода и запита мисис Тикит дали тя самата е прекрачила прага на вратата.
— Обикалях насам-натам, нагоре-надолу — каза мисис Тикит, — но нямаше и следа от нея.
Тогава той запита отново мисис Тикит колко време може да е изминало между двете отваряния на очите й. Макар и да беше много обстоятелствена в отговорите си, мисис Тикит нямаше определено мнение дали е било пет секунди или десет минути. Тя беше така несигурна относно тази част на случката и така ясно бе, че се е стреснала в дрямката си, че Кленъм беше склонен да вземе видяното за сън. Без да обижда мисис Тикит с такова недоверчиво разрешение на мистерията, той я отнесе със себе си и сигурно щеше да я държи там завинаги, ако едно обстоятелство не го беше накарало скоро да промени мнението си.
Късно вечерта той минаваше по Стренд, предшествуван от фенерджията, под чиято ръка уличните лампи, смътно очертани от мъглата, блясваха една след друга като пламтящи, внезапно разцъфтели слънчогледи, когато пътят се задръсти поради минаването на една върволица от коли с въглища, поели бавно нагоре от кейовете край реката, та той трябваше да се спре. Бе вървял бързо, потънал в мисли, и внезапното спиране на двете действия го накара да се огледа бодро наоколо, както става обикновено с хората при такива обстоятелства.
Изведнъж видя пред себе си, през няколко души, но все пак така близо, че би могъл да ги докосне, ако протегне ръка, Тетикоръм и един странен мъж с особена външност, напет, с орлов нос и черни мустаци, чийто цвят беше така фалшив, както и изразът на очите му, и който носеше тежкия си плащ като чужденец. Облеклото и общият му вид издаваха, че е пътешественик и като че ли много скоро се бе запознал с момичето. Когато се накланяше към нея (тъй като беше много по-висок от нея) и слушаше какво му казва, той поглеждаше назад през рамо с подозрителното око на човек, който е свикнал да се съмнява, че го следят. В такъв момент Кленъм видя лицето му, когато очите му бяха обърнати към хората зад него в навалицата, без да се спрат специално на Кленъм или на някой друг.
Той едва си беше завърнал главата и бе още приведен, заслушан в момичето, когато задръстването се отприщи и запреният поток от хора потече отново. Все така с приведена глава и заслушан в момичето, той продължи да върви до нея и Кленъм ги последва, решен да изиграе тази неочаквана игра докрай и да види къде отиват.
Едва взел това решение (макар че не мисли дълго), и отново бе внезапно спрян, както при задръстването. Те изведнъж завиха по Аделфи — очевидно момичето водеше — и продължиха направо, като че ли отиваха към площадчето, което излиза над реката.
И до днес на това място внезапно настъпва пауза от страшния рев на шумната улица. Разнообразните звуци така заглъхват, като че ли си сложил памук в ушите си, или си увил главата си с дебел шал. По онова време контрастът беше още по-голям, защото нямаше малките параходчета по реката, нямаше други пристани освен дървени стъпала и тротоари, нямаше железница на отвъдния бряг, никакъв висящ мост или рибен пазар наблизо, никакво движение по най-близкия каменен мост, а по реката нямаше нищо освен ладиите на гребците и лодките с въглища. Дългите черни върволици на последните, закотвени здраво в тинята, като че ли няма да се мръднат оттам никога, правеха брега погребално тих след мръкване и отбиваха съществуващото макар и слабо движение на водата далеч към средата на реката. През кой да е час след залез и особено в часа, когато повечето от хората, които имат какво да ядат у дома си, отиват в къщи да го изядат, и когато повечето от онези, които нямат нищо за ядене, още не са се измъкнали навън, за да просят или крадат, това място беше безлюдно и гледката пред него разкриваше същата пустота.