Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Добре — каза Артър, — и после…

— Нали виждаш — продължи мистър Мийгълс, — това може да ни злепостави пред зет ни, може да ни злепостави и пред дъщеря ни и да докара много семейни неприятности. Разбираш, нали?

— Да, наистина — каза Артър, — това, което казвате, е много основателно.

Той погледна мисис Мийгълс, която винаги клонеше към доброто и благоразумието, и прочете в честното й лице молба да подкрепи мистър Мийгълс в настоящите му намерения.

— И така, мама Мийгълс и аз сме много склонни да си стегнем куфарите и багажите и пак да отидем при „алонговците“ и „маршонговците“ — каза мистър Мийгълс. — Искам да кажа, много ни се иска да се махнем оттук и да ударим право през Франция и Италия, та да си видим Рожбата.

— И аз мисля, че така ще е най-добре — отвърна Артър, трогнат от майчинското нетърпение, изписано на светналото лице на мисис Мийгълс (която трябва много да е приличала на дъщеря си някога). — Ако искате съвета ми, то препоръчвам да тръгнете още утре.

— Така ли ни съветваш наистина? — каза мистър Мийгълс. — Майко, това се казва поддръжка!

Мама Мийгълс се съгласи и благодари на Кленъм с поглед, от който му стана топло на сърцето.

— Освен това, Артър — каза мистър Мийгълс и лицето му помръкна отново, — моят зет е заборчлял отново и сигурно пак ще трябва да му разчиствам сметките. Добре ще е може би и по този повод да отидем дотам и да се срещнем с него по приятелски. Пък и ето на̀, мама се тревожи глупаво (но и естествено) за здравословното състояние на галената ни Рожба и не бива да я оставяме да се чувствува самотна сега. Наистина, Артър, твърде е далече и на чуждо място, милата, и то при сегашните обстоятелства. Дори да я гледат не по-зле, отколкото коя да е жена от онази страна, все пак е много далеч. Както домът си е дом, колкото и да е скромен, така и Рим си е Рим, макар да не е римски — мъдро завърши мистър Мийгълс.

— Всичко това е съвсем вярно — забеляза Артър — и дава достатъчно основание за отиването ви.

— Радвам се, че мислиш така. Това ме кара да се реша. Майко, можеш да започнеш да се приготовляваш, мила. Ние загубихме приятната си преводачка (тя говореше три чужди езика перфектно, Артър, чувал си я много пъти) и сега ти ще ни оправяш, както можеш, майко. Нужно ми е много оправяне, Артър — каза мистър Мийгълс и поклати глава, — много оправяне. Така се запъвам и не мога да мръдна по-нататък от съществително, но и него не мога да изрека, ако е трудно.

— Чакайте, сетих се — рече Кленъм. — Вземете Кавалето. Той може да дойде с вас, ако искате. Не мога без него, но вие ще ми го върнете здрав и читав.

— О, много съм ти задължен, момчето ми, но мисля, че е по-добре да не го вземаме — каза мистър Мийгълс, като премисли малко. — Кавалето (ето и на това име се запъвам, а то звучи като припев на комична песен) ви е така необходим, че никак не ми харесва мисълта да ви го отнема за неопределено време. Нашият дом не е вече, каквото беше. Сега той дава подслон на двама млади по-малко — Рожбата и бедната й прислужница Тетикоръм — и ни се струва съвсем празен. Излезем ли оттук веднъж, не знаем кога ще се завърнем. Не, Артър, мама Мийгълс ще ме оправя.