Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Отби се във фондацията си „Не на тлъстините“, където се запозна с доклад, подкрепен с доказателства, в който се казваше, че някои бебешки храни съдържат повече захар, мазнини и сол, отколкото нездравословната храна за възрастни. Тъпчеха дечицата с тях, за да свикват отсега с всевъзможните гадости, които им подготвяха в бъдеще. Тя се разфуча и започна да сипе проклятия.
Побесня. Като бик на червено. Гневът я заслепи.
— Какво ще правим? — разкрещя се тя на секретарката си Бети и на помощничката й.
— Ще съставим списък на инкриминираните храни, ще го публикуваме на нашия интернет сайт, ще пуснем линк към всички останали потребителски сайтове — отвърна Бети, която никога не се горещеше и обикновено намираше правилните решения. — Информацията ще се разпространи, производителите ще бъдат сочени с пръст, а продуктите им забранени.
— Какви мръсници! Какви мръсници! — повтаряше Шърли, хващайки се за главата. — Тези типове са престъпници! Нападат жертвите си от люлката! А после се чудим защо броят на хората с наднормено тегло непрекъснато се увеличава. Би трябвало да ги принудят да се тъпчат с лайната, които произвеждат! Убедена съм, че не хранят своите дечица с тези храни!
Трябваше да се успокои.
Трябваше да попречи на гнева да я унищожи.
Гневът унищожава. Той удря не само по човека, срещу когото е насочен, а и по този, който го носи в себе си. Знаеше го, защото често се оказваше потърпевша.
Искаше да се научи да се владее. Да разсее гнева, да го насочи към някакво занимание, което да я разведри.
Сети се за машата… Попадна на нея сутринта, докато подреждаше полиците в банята. Чисто нова, неупотребявана, все още в празничната си коледна опаковка, придружена от няколко думи, написани от ръката на Жозефин: „На красивата ми приятелка с къса, а в някои случаи и с къдрава коса“.
Ще изляза да купя един адаптор, ще се заема с кичурите си и ще се успокоя.
Мъжът с тениската с вълчата муцуна я довърши. Трепереше от гняв, едва се сдържаше да не се разреве, не знаеше на кой свят се намира.
Влезе в едно кафе „Старбъкс“, поръча си венти мока с пълномаслено мляко и разбита сметана, 450 калории, 13 грама лоши мазнини, осмо място в класацията на нездравословните храни за 2009, публикувана от сериозния Научен център за обществен интерес. След като ще се самоунищожавам, не виждам смисъл да се щадя, си каза тя, докато чакаше да пристигне смъртоносното кафе с мляко.
— Мога ли да получа сламка, или се таксува като екстра? — изрева тя на момичето на касата.
Ей, какво ми става? Всичко смесвам, укори се тя, обзета от съжаление към бедното момиче, което получаваше едва колкото да си плаща наема. Тя е едва двайсетгодишна, а изглежда уморена до смърт.
— Извинете — продума тихо Шърли, когато девойката й подаде сламката. — Не е нещо лично срещу вас. Просто съм ядосана…
— Няма страшно — отговори момичето, — и аз съм изнервена…
— … и си го изкарвам на вас.
— Не сте нито първата, нито последната — отвърна момичето с безразличие. — Ако мислите, че животът е весел, продиктувайте ми рецептата!
Е, да, каза си Шърли, насочвайки се към една маса, животът преди ми изглеждаше по-скоро весел… От известно време обаче ми е направо черен, смъди като отворена рана, поръсена със сол… Животът ме остъргва до кокал, съдира ми кожата, изважда ме от ъгъла, в който съм се свряла.
За какво всъщност плачем? За това, което се е случило току-що, или за някоя стара рана, която се е отворила и сълзи?
Тя сълзеше отвсякъде. Откакто получи писмото от леля Елеонор…
Преди два дни.
Една сутрин…
Току-що се беше скарала с Оливър. Той й бе донесъл закуската в леглото и се бе извинил за леко прегорелите филийки. Тя бутна настрани подноса.
— Престани да се извиняваш, престани да бъдеш мил и любезен.
— Не съм любезен, а грижовен.
— Тогава престани да бъдеш грижовен. Не мога да понасям вече.
— Шърли…
— Престани! — кресна тя, готова да се разплаче.
— Защо крещиш? Какво съм сторил?
Той протягаше ръце към нея, тя го отблъскваше, той клатеше глава, отчаян.
— И престани да разиграваш роли, да се правиш на нещастен!
— Не разбирам.
— Ти нищо не разбираш! Ти си… Ти си…
Тя пелтечеше, ръкомахаше, сякаш да улови изплъзващите й се думи, не ги намираше и се ядосваше още повече.