Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Единствената му страст беше красотата.
Може би причина за това бяха обстоятелствата около раждането му с уродливо тяло, което пораждаше единствено жалост, с лице, което жените сравняваха с конска фъшкия; може би. Той никога не си бе правил труда да анализира корените на своята мания. Тя беше просто факт от неговото съществуване, също както слънцето, вятъра и изкривения му гръбнак. Никога не се беше интересувал от доброто и злото, правилното и грешното, истината и лъжата. Единствено красотата имаше смисъл в живота му.
Скоро след като бе направил огромната крачка от придобиването към същинското творчество, той дори създаде свое собствено аз; превърна се в икона на ужасяващата красота, какъвто беше Ма’елкот. Но дори и когато беше най-ужасяващ, в него нямаше нищо грозно. Досега.
Затова на Ханто Сърпа му беше толкова отвратително да гледа какво причиняваха Те на Фейт Майкълсън. Това беше грозно.
Поразително, непоправимо, фатално грозно.
Той не можеше да затвори очите си, защото нямаше очи; не можеше да извърне главата си настрани, защото нямаше глава. Заради специфичните особености на неговото съществуване той по никакъв начин не можеше да избегне мъчителните подробности от безкрайното мъчение на това дете. Ханто го намираше за непоносимо, но по никакъв начин не можеше да го промени; все пак беше просто сбор от отличителни черти, умения и спомени. Нямаше собствена воля. Той имаше индивидуалност, но не беше личност.
Всички сенки реагираха с омраза; горкият Ламорак не можеше да прави нищо друго, освен да плаче. Дори Ма’елкот — някогашен бог, а сега просто част от множествена личност, натоварена с осъществяването на връзката с реката — като че ли ненавиждаше целия процес, но той също нямаше никакъв избор.
Тук беше станало твърде многолюдно.
Вътрешният свят на Тан’елкот бе претъпкан до пръсване с безброй почти безсмислени животи: безлични следи от безличните земни маси, малки частици от практически безволеви умове.
Но практически не означава същото като изцяло; огромният им брой бе достатъчен, за да превърне общата им воля в непреодолима сила. Ханто бе сигурен, че Тан’елкот никога нямаше да продължи да тормози детето, ако не беше безкрайният им натиск; но каквито и скрупули да му бяха останали, те се бяха удавили от океана от хора — океана от хора, които Ханто бе започнал да нарича Тях.
Тан’елкот можеше да им се противопостави дотолкова, доколкото можеше да спре прилива.
Всеки от тях жадуваше за реката, за онова, което представяше тя: простор, място. Богатство. Земя. Чиста вода, чист въздух. Прясна храна — истински плодове, откъснати направо от дървото, истински зеленчуци, истинско месо. И Тях не ги интересуваше как щяха да се сдобият с това.
Поотделно може би всеки от Тях се отвращаваше от мисълта да нарани дете, което и да е то — но същевременно всеки от Тях можеше да прехвърли вината за страданията ѝ върху милиони, милиарди други като него, така че всеки беше готов да се прелее в това малко момиче, докато под натиска на общата им маса тялото ѝ не се пръснеше на кървави парчета.
Една десетмилиардна част от вината за страданията и ужаса ѝ можеше да се понесе лесно.
Затова, когато на челото ѝ, като самотна звезда в обширното нощното небе, се отвори мъничката обгоряла точица на връзката, Ханто откри, че човек не се нуждае от очи, за да заплаче. В яростта и отчаянието си, в любовта си към красотата, някъде отвъд стената между световете, той откри непозната сила. За пръв път откри силата да каже не.
Затаил тази мисъл в себе си, скрита от Ма’елкот и Ламорак, и всички останали сенки, и безбройните безлики милиарди Тях, той каза: Не.
Беше сам срещу милиардите, но можеше да почака и да наблюдава.
И когато възможността се появеше, щеше да действа.
8.
Два дни баржата пълзя нагоре по реката, тласкана от напяващите гребци и дърпана от впрягове с волове, които магистър Досейн наемаше по пътя. Сега се поклащаше закотвена край стената на Стария град, малко над Моста на рицарите.
Почти цял ден и половина мина, докато се сдобият с всичките нужни разрешителни от императорските власти; през последните няколко часа екип от Манастирски инженери набързо построи огромен въртящ се кран, който се извисяваше над градската стена. Въжето в основата на рамото му бе прекарано през двуролков полиспаст, а в края му бе свързано с единичен блок, от който висяха четири вериги. Към всяка верига бе привързана по една дървена кука; куките бяха заковани около онази площ от палубата, върху която все още лежеше сгърченият Рейт, който не изпускаше меча от ръцете си.