Съдбовният кораб [bg]

Клеф беше достатъчно дързък да хване китката му и да го задърпа.

— Капитане, не ’азби’ате ли? Тя е жива. Ня’а нужда д’ плачитье.

Той неочаквано се засмя, звукът излъчваше мъка като от ридание.

— Знам. Знам. Просто… — Думите му го изоставиха. Как можеше да обясни на едно момче изблика на чувства, който съпътстваше възстановяването на света му?

Янтар му добави още мисли за размисъл.

— Кенит нямаше да си прави труда да я качва на борда само за да я убие. Трябва да възнамерява да я даде за откуп. Това е единственият логичен отговор. Може да нямаме достатъчно да откупим Вивачия, нито мощта и умението да си я върнем със сила, но имаме достатъчно, за да отправим подобаващо предложение за Алтея и Джек.

— Ще трябва да идем до Заграба. — Умът на Брашън препускаше. — Кенит вярва, че е потопил Парагон. Ако се появим отново… — Той поклати глава. — Няма как да сме сигурни какво посрещане ще получим.

— Той нико’а не йе виждал мен и Янтар. Мо’ем да подкараме корабната лодка нагоре по тресавището, докат’ приливът е в най-високата си точка, да отпра’им предложеньето и…

Брашън поклати глава и се усмихна на храброто предложение на Клеф.

— Това е смела идея, но няма да проработи, момче. Нищо няма да им попречи да вземат откупа, а после и вас двамата. Не. Боя се, че ще трябва да има битка.

— Не можеш да я спечелиш обратно с битка — ненадейно се намеси Парагон. — Нито ще я откупиш. Златото ти не го интересуваше и последния път, когато се срещнахте. Не. Той няма да я продаде. — Фигурата обърна белязания си лик към тях.