![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Сивогрив не е Обетник, Бляскава — каза той и се изнесе покрай нея. Сивогрив остана, но Бляскавата не искаше да го поглежда. Обърна се с гръб. След време той се поклони и си излезе.
Толкова сме близо. В името на пророчествата на Кралицата, та изпълнението на Обета е постижимо! Можем да ги разбием! Защо тогава тези съмнения, тези притеснения? В началото никой не беше огорчен. Тогава всичко бе толкова ясно. Страните толкова отчетливо разграничени, каузата ни така важна. А ето сега едва мога да се заставя да го довърша. За кого се бием? Не за унтанците, не и за коунците. Тогава за кого? Скинър на престола, а покрай него какво още?
Докато се отдалечаваше на коня от развалините на Светилището на Бърн, заместник-военачалникът Улен се чувстваше изключително неприятно, докато не се приближиха частите на придружаващата го талийска конница.
Оглавяваше ги командир Амарон, придружен от новия адютант на Ток, капитан Мос.
— Отхвърлиха предложението? — попита Амарон.
— Да.
Раздразнено кимване.
— Глупци. Ще бъдат заличени.
— Толкова ли сте уверен?
Амарон се усмихна многозначително и даде знак за връщане към укрепения стан — някои го наричаха Крепост Урко.
— Вие не сте ли?
Улен просто вдигна вежда и посочи към развалините.
— Амарон, току-що идвам от разговор със Скинър. Не го бях срещал преди и трябва да кажа, че напълно се припокрива с отвратителната си слава.
— О, не се съмнявам в това.
Командирът размърда солидното си тегло върху високия кон.
— Не казвам, че ще унищожим Обетниците. Казвам, че ако са толкова глупави, та да се появят на бойното поле, редовната им сила ще бъде бита, а оцелелите Обетници ще трябва да се оттеглят сами. Какво могат да направят тогава? Шепа мъже и жени не могат да задържат дадена земя. Отново ще трябва да бягат. Не, тогава цялата работа — наборите и завръщането — ще са били за нищо. В действителност — печално разхищение.
Зад коня на командира Улен и Мос се спогледаха и не казаха нищо. Мос кимна, за да посочи петдесетимата войници, които разхождаха конете си след тях, и Улен кимна. Амарон не говореше на тях двамата. Говореше на хората и изпълняваше едно от задълженията на командира, да повишава бойния дух.
Напанецът се обърна към Мос.
— Е, капитан, служил сте в Дженабакъз, нали?
— Тъй вярно, началник.
— С Дужек?
— Не, господине. Не пряко. Останах на север. Отслужих си времето.
— На север? Е, та тогава вие сте заставал срещу Гвардията! Те нямаха ли договор с един тамошен военен вожд, оня юнак, Замисления?
— Да, господине. Заставал съм срещу тях.
— И те бяха победени там, нали така?
Мос погледна Улен с прикрито задоволство.
— О, да, господине — високо произнесе той. — Бяха победени.
Половината от лика на офицера от кавалерията показа на Улен, че и той може да играе играта на Амарон — и че е казал това, което ще бъде поднесено на хората. Другата половина съобщи на Улен колко далеч от истината са думите на Мос.
Уикският стан заемаше пространството по източния бряг на река Джурд, точно на север от Унта. Кръглите юрти покриваха хълмовете като внезапно изникнало ново градче от около четири хиляди души. Околните унтански села и колиби осигуряваха храна за конете, дърва за огрев и основни припаси. Нищожния и Пъклената обещаха да платят със стоки в бъдеще. Рилиш и неговата малазанска рота заемаха голямо стопанство и постройки посред лозя, където белите гроздове провисваха тежко от стъблата. След нощния му набег с Пъклената сержант Талия настояваше още повече на усамотяването им за — трябваше да признае — негово голямо облекчение и удоволствие.
И тъй, една сутрин те си лежаха в леглото, когато на вратата на стаята му прозвуча леко почукване. Той нахлузи гащите си, докато Талия също се обличаше и бързо си запасваше колана на меча.
— Какво става? — попита той.
— Простете, господине. Ездачи от юг.
— Да?
— Носят имперското знаме.
— Разбирам. Благодаря, сержант. Скоро ще сляза.
Обърна се към Талия, а тя се засмя на притеснението му, което трябваше да е било очевидно. Той наплиска разгорещеното си лице в някакъв леген. На двора ги чакаха приготвените от Струната коне. Рилиш се качи, помоли Струната да го замества, предаде му началството на укреплението и потегли с отряд от десет души.