Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Осъзна бързината си едва когато видя, че Лан тъкмо се прехвърля през борда. Най-красивият мъж на света. Мокър до кости, по риза, панталони и чорапи. Беше великолепен с мократа си коса, полепнала по лицето му и… и с червенина на лицето, като от удар. Тя плесна длан на устата си, като си спомни как юмрукът й се беше ударил в нещо кораво.
— О, не! О, Лан, толкова съжалявам! Не исках! — Всъщност не усети как прекоси разстоянието, което все още ги делеше; просто се озова пред него, изправена на пръсти, за да погали нежно раната му. Сръчен сплит на всичките Пет сили и отокът на мургавата му буза се заличи за миг. Но можеше да е ранен на друго място! Тя завъртя сплитовете; други, пресни белези и драскотини я накараха да трепне, и освен това напипа нещо странно… но инак й се стори здрав като бик. Здрав и мокър целият, защото се бе гмурнал да я спаси. Тя го изсуши също както бе направила със себе си; водата се плисна в краката му. Не можеше да престане да го докосва. Двете й длани погалиха коравите му бузи, чудесните му сини очи, твърдия му нос, плътните устни, ушите му. Вчеса нежните му като коприна кичури и ги оправи с пръсти, намести и стегна кожената му превръзка, която ги придържаше назад. Езикът й сякаш също оживя със свой собствен живот.
— О, Лан! — промълви тя. — Ти наистина си тук! — Някой се изкикоти. Не тя — Нинив ал-Мийра никога не се кикотеше, — но някой се изкикоти. — Не е сън! О, Светлина, ти си тук! Как?
— Един слуга в Тарасинския палат ми каза, че си отишла до реката, а едно момче на пристана ми каза коя лодка си взела. Ако Мандарб не беше останал без подкова, щях да пристигна още вчера.
— Не ме интересува. Нали сега си тук. Ти си тук! — Тя все пак не се кискаше.
— Може да е Айез Седай — измърмори някой от лодкарите, — но все пак си е пате, което само се бута в челюстите на тоя вълк.
Лицето на Нинив за миг се обля в пурпур и тя тропна с крак. Друг път щеше да му даде на този да разбере, и то така, че да я запомни. Друг път, когато щеше да може да мисли. Сега Лан не оставяше място за нищо друго в ума й. Тя го стисна за ръката.
— Можем да поговорим насаме в каютата. — Някой от гребците ли се беше изкискал все пак?
— Мечът ми и…
— Аз ще го прибера — каза тя и сбра вещите му по палубата с потоци на Въздух. Някой от тези простаци наистина се беше изкискал. Друг поток на Въздух дръпна и отвори вратата на каютата, тя подкара Лан с меча му и всичко останало вътре и я затръшна зад гърба си.
Светлина, съмняваше се, че дори Калле Коплин у дома е толкова дръзка, въпреки че много търговски охранници познаваха рождения белег на Калле не по-зле от лицето й. Но не беше същото. Съвсем не беше същото! Все пак нищо нямаше да навреди, ако не беше чак толкова… нетърпелива. Ръцете й отново се върнаха на лицето му — само за да пооправят още малко косата му, само толкова — и той хвана леко китките й със силните си ръце.
— Сега връзката ми я държи Миреле — промълви той. — Отстъпва ме на теб, докато сама си намериш Стражник.
Тя измъкна спокойно дясната си ръка, замахна и го зашлеви с все сила. Главата му почти не помръдна, така че Нинив измъкна и другата си ръка и го зашлеви и с нея, още по-силно.
— Как можа? — За по-сигурно придружи въпроса си с още един шамар. — Знаеше, че те чакам! — Наложи се да го удари още веднъж, само за да му го набие в главата. — Как си могъл да го направиш? Как си могъл да й позволиш? — Нов шамар. — Да те изгори дано, Лан Мандрагоран! Да те изгори дано! Да те изгори дано до Ямата на ориста дано! Да те изгори на пепел дано!
Мъжът — проклетият мъж! — и дума не промълви. Не че можеше, разбира се: що за оправдание можеше да й предложи? Само стоеше като пън пред нея, докато тя го засипваше с шамари, не помръдваше и немигащите му очи я гледаха особено, и как иначе, след като бузите й бяха поруменели заради него. Но ако шамарите й не му направиха голямо впечатление, то дланите я заболяха кански.
Навъсена, тя стисна юмрук и го блъсна в корема с всичка сила. Той изпъшка. Леко.
— Сега ще поговорим за това спокойно — каза тя и отстъпи крачка назад. — Като разумни хора. — Лан само кимна, седна на пода и придърпа ботушите си! Тя отмахна с лявата си ръка полепналите по лицето й кичури и прибра дясната зад гърба си, за да раздвижи изтръпналите си пръсти, без той да забележи. Нямаше никакво право да е толкова твърд, не и след като искаше да го набие. Да му е счупила ребро едва ли можеше да се надява.
— Би трябвало да й благодариш, Нинив. — Как можеше да е толкова спокоен! Той напъха единия си крак в ботуша и се наведе да вземе другия, без да я поглежда. — Не би искала да бъда обвързан към теб, нали?