Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Лодката се килна на една страна. „Хубава и освежаваща разходка с лодка“ — каза си тя. Приятен и прохладен ветрец сред залива. Влажен при това, не сух. Лодката пак се люшна. „О, кръв и пепел!“, изстена Нинив, после запуши устата си с шепа и забарабани с пети по дъските пред пейката, обзета от праведен гняв. Ако й се наложеше да изтърпи дълго този Морски народ, езикът й щеше да загрубее също като на Мат. А за него не искаше дори да си помисля. Още един ден, скръстила кротко ръце заради този… този мъж… и щеше да си изскубе и последния косъм от главата! Не че досега беше поискал нещо неразумно, но тя все го чакаше да го направи, а и поведението му!…
— Не! — каза тя високо. — Сега трябва да си успокоя стомаха, не да го разстройвам още повече. — Лодката започна бавно да се полюшва. Тя се опита да се съсредоточи върху дрехите си. Не беше чак толкова придирчива към облеклото си, както, изглежда, бе понякога Елейн, но мислите за коприни и дантели успокояваха.
Всичко беше подбрано така, че да впечатли Надзорницата на корабите, а тя самата да се опита да си възстанови донякъде изгубените позиции, ако това въобще можеше да помогне. Зелена коприна с жълти райета на полите, извезана със злато по ръкавите и корсажа, със златна дантела по китките и леко очертаваща линията на деколтето. То може би трябваше да е малко по-високо, за да я възприемат по-сериозно, но с по-високо не разполагаше. Е, като се имаха предвид дрехите на Морския народ, си беше повече от скромно. Неста трябваше да я приеме такава, каквато е — Нинив ал-Мийра нямаше да си сменя стила на обличане за никого.
Игличките с жълт опал в плитката й си бяха нейни — подарък от панархесата на Тарабон, ни повече, ни по-малко — но Тилин й бе осигурила златната огърлица с перли и смарагди на гърдите й. Накит, по-разкошен от всичко, което Нинив бе мечтала да притежава някога. Дар за това, че й бяха довели Мат, така бе казала Тилин, което й прозвуча съвсем безсмислено, но може би кралицата просто си бе потърсила някакво извинение за такъв щедър подарък. Двете гривни от злато и кост дойдоха от Авиенда, която, както се оказа, разполагаше с цяло ковчеже със смайващо красиви накити за жена, която не носеше по себе си нищо повече от един сребърен гердан. Нинив я бе помолила да й заеме костената си гривна с гравираните рози и тръни, но за нейно изумление Авиенда я беше притиснала до гърдите си като най-ценното си притежание и на всичко отгоре Елейн взе да я утешава. Нинив нямаше да се учуди, ако видеше двете да избухнат в ридания.
С тях ставаше нещо много странно и ако тя не знаеше, че двете са твърде чувствителни за подобни глупости, щеше да заподозре, че в основата стои някой мъж. Е, поне Авиенда беше твърде чувствителна. Елейн пък продължаваше да копнее за Ранд, макар че Нинив едва ли можеше да я вини за…
Изведнъж тя усети прилив на сайдар на огромни вълни точно над себе си…
…и зацапа в солената вода, покрила главата й, замята се отчаяно нагоре да вдиша въздух, оплетена в полите си, блъскайки с ръце и крака. Главата й излезе на повърхността и тя зяпна да глътне въздух сред плаващите наоколо възглавници, и се огледа недоумяващо в почти пълния мрак. След миг разпозна килналата се на една страна седалка на каютата и част от дървената стена. Беше се озовала в затворена въздушна кухина. Не голяма — можеше да докосне двете страни, без да протяга съвсем ръцете си. Но как… Преобърнатата каюта се наклони на една страна. Стори й се, че въздушният мехур леко се сви.
Първото, което трябваше да направи, преди да мисли за каквото и да било друго, беше да се измъкне преди да е свършил въздухът. Да плува знаеше — достатъчно често се беше гмуркала във вирчетата на Водния лес у дома — не понасяше само водата да я лашка насам-натам. Тя вдиша дълбоко, сви се на две и заплува надолу, където трябваше да се намира вратата. Щеше да й помогне, ако разкъсаше роклята си, но не смяташе да изскача на повърхността на реката само по долна риза, чорапи и накити. Тях също не смяташе да оставя. Освен това не можеше да се измъкне от роклята, без да си изгуби кесията на колана, а беше готова по-скоро да се удави, отколкото да изгуби това, което държеше в нея.
Водата беше черна, без лъч светлина. Пръстите й докоснаха дърво и тя заопипва, докато не намери вратата, задращи по ръба й… и напипа пантата. Мърморейки люти проклятия наум, заопипва внимателно по другата страна. Да! Дръжката на резето. Надигна я и натисна навън. Вратата се открехна може би на два пръста… и спря.
С пламнали дробове, тя изплува обратно нагоре до въздушната кухина, но само колкото да ги напълни отново. Този път намери вратата по-бързо. Промуши пръстите си през пролуката, за да разбере какво пречи на вратата да се отвори. Пръстите й затънаха в тиня. Може би щеше да успее да изрови дупка или… Опипа по-нависоко. Още тиня. Тя задълба с пръсти от дъното на пролуката нагоре и после, отказвайки да повярва, надолу. Тиня. Лепкава тиня навсякъде.