Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Този път, когато изплува обратно в кухината, тя се хвана здраво за седалката и жадно си пое дъх. Сърцето й биеше лудо.
— Няма да умра тук — промърмори тя. — Няма да умра тук!
Заблъска с юмрук седалката, докато не я заболя — мъчеше се да усили гнева си дотолкова, че да може да прелее. Нямаше да загине. Не и тук. Сама. Никой нямаше дори да разбере къде е загинала. Без гроб, само един труп, гниещ на дъното на реката. Ръката й отпадна и плесна във водата. Помъчи се да си поеме въздух. Черни и сребристи петънца заиграха пред очите й; сякаш заничаше надолу през някаква тръба. Нямаше го гнева, осъзна тя смътно. Продължи отчаяно да се протяга да достигне сайдар, но вече бе престанала да вярва, че ще може да го докосне. Щеше да умре тук. Никаква надежда. Без Лан. И лишена от всякаква надежда, потръпвайки на ръба на съзнанието като пламъче на догаряща свещ, тя направи нещо, което не беше правила никога досега. Предаде се.
И сайдар нахлу в нея и я изпълни.
Едва осъзна как дървото над нея отведнъж се изду навън и се пръсна. Тя се понесе устремно нагоре сред кипящите въздушни мехурчета, извън дупката в потъналия корпус и сред пълния мрак. Смътно се досети, че трябва да направи нещо. Почти успя да си спомни какво. Да. Краката й заритаха немощно; опита се да раздвижи ръцете си, за да заплува. Те сякаш се мятаха напразно.
Нещо сграбчи роклята й и в нея се надигна паника, породена от мисълта за акули, за лъвориби и за Светлината само знаеше още какви твари, които можеха да обитават тези черни дълбини. Искрицата съхранен още разсъдък й говореше за Силата, но тя замята отчаяно юмруци, зарита и усети, че юмрукът й удря нещо твърдо. Но за нещастие запищя, или поне се опита. Водата, нахлула в гърлото й, заглуши всеки писък, заглуши и сайдар и последните трошици от съзнанието й.
Нещо дръпна плитката й, после отново, и след това я повлече… нанякъде. Нито воля имаше вече, нито сила да окаже съпротива, дори не можеше да се уплаши достатъчно, че ще бъде изядена жива.
Изведнъж главата й се показа над водата. Някакви ръце я обгърнаха отзад — ръце! Не беше акула, в края на краищата… и притиснаха силно ребрата й, някак съвсем познато. Тя се закашля… от носа й швирна вода… отново се изкашля, болезнено. И вдиша с трепет. Никога в живота си не беше вкусвала нещо по-сладко.
Една ръка стисна брадичката й и изведнъж я повлякоха отново. Обзе я изтощение. Едничкото, което можеше да направи, бе да се отпусне по гръб, да диша и да се взира в небето. Толкова синьо. Така красиво. Сърбежът в очите й съвсем не беше от солената вода.
А после започнаха да я бутат нагоре в някаква лодка, нечия груба ръка под нея я изтласка нагоре, а двама длъгнести мъже с месингови халки на ушите я хванаха, прехвърлиха я през борда и я пуснаха, за да помогнат на спасителя й.
Цялата разтреперана, на четири крака, тя зяпна тъпо в някакъв меч, ботуши и зелено палто, които някой бе захвърлил на палубата. Отвори уста… и изля от себе си цялата Елбар. Цялата река, както й се стори, с обяда си в добавка — нямаше да се учуди, ако видеше и няколко риби да се мятат в това, което избълва. Триеше устни с опакото на ръката си, когато чу нечии гласове.
— Добре ли е милорд? Милорд много дълго се задържа долу.
— Мен ме остави, човече — каза нечий дълбок глас. — Намери нещо да загърнем дамата. — Гласът на Лан, гласът, който ден и нощ беше бленувала да чуе.
Отворила широко очи, Нинив едва потисна воя си; ужасът, който бе изпитала, когато си помисли, че ще умре, беше нищо в сравнение с това, което мина през главата й сега. Нищо! Това беше кошмар. Не сега! Не така! Не и след като се беше давила като плъх, полужива, коленичила сред изповръщаното!
Без да мисли, тя прегърна сайдар и преля. Водата се изсипа от дрехите и косата й на порой и отми останките от нещастието й. Тя се изправи, олюля се, намести набързо огърлицата и се постара да оправи роклята и косата си, но солената вода и бързото подсушаване оставиха няколко петна по коприната и доста гънки, за чието махане бе нужна веща ръка и нажежена ютия. Косата й напираше да се отскубне от черепа й, а опалите в плитката й сякаш бяха осеяли настръхналата опашка на разгневена котка.
Все едно. Сега тя беше самото спокойствие, хладна като ветрец в ранна пролет, невъзмутима като… И се обърна преди да е успял да се приближи до нея отзад и да я стресне, опозорявайки я напълно.