Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— А ако се изправи?
— Аз, ъм, ами…
Деймън се намръщи.
— Смятате ли, че това е някакъв магически ефект?
Братът пазител кимна.
— И двамата монаси, които са способни да влязат в ментално зрение, го потвърждават — въпреки че докладите им сами по себе си ни създават определени трудности. Макар Обвивката му да показва ясно необичайни промени — които предполагат вероятна магическа намеса, — в окръжаващия го Поток не се забелязват смущения; с други думи, ако има магическо въздействие, ние не сме способни да определим източника му.
Деймън въздъхна.
— Има само едно решение. Трябва да го затворим заедно с меча в трезора на посолството.
Досейн разбираше хода на мислите му. Трезорът беше отговорност на брата пазител: намиращата се в мазето стая бе построена изцяло от стоманени плочи, с дебела два фута врата. Тя беше защитена срещу проникване на Потока и в нея се съхраняваха опасни магически артефакти. Самият трезор и входът към него бяха доста големи; възможно бе Рейт да бъде внесен вътре, без да се задейства смъртоносният му защитен рефлекс. Веднъж попаднал вътре, Рейт щеше да е отрязан изцяло от Потока и може би щеше да успее да се изтръгне от властта на магията, която го контролираше.
— Но… но — възрази братът пазител — как ще го отнесем до посолството? Дори не можем да го свалим от баржата!
— Първо — заяви Деймън, — не е нужно да го сваляме от баржата; трябва само да преместим нея.
— Трудно ще успеем да убедим капитана, Деймън — промърмори Досейн. — Той вече нервничи и споменава за репарации от Манастирите за дните, които е изгубил. Мисля, че ако можеше, досега да е изхвърлил Посланик Рейт в реката и да е продължил към Терана.
— Купете товара му — каза Деймън. — Купете целия кораб, ако трябва. Докарайте Рейт обратно тук. Не знам какво става, но знам, че всичко се върти около него.
— Но… но разходите… — възрази братът пазител.
— Посланик Рейт е гражданин на Манастирите, попаднал в беда — процеди Деймън през зъби. — Правете каквото ви се казва.
— Но — рече тихо Досейн — ако предположим, че положението на Посланика остане непроменено до пристигането ни, пак трябва да търсим начин да го свалим от баржата.
— Това не е ваша грижа. Докарайте го тук.
Връзката прекъсна.
Досейн въздъхна.
— Добре тогава. Връщаме се в Анхана.
7.
В края на краищата Ханто Сърпа се обърна срещу Тях заради онова, което правеха с малкото момиче.
В неясния, мъглив безпорядък, който минаваше за мислене сред сенките, той реши, че е щял да разтопи проклетата корона на Дал’канит на метал, ако е знаел, че преобразявайки се в Ма’елкот, щеше да стигне дотук: призрак в собствения си череп и неволен участник в безкрайното, безпределно насилие над това невинно дете.
Понякога Ханто се чувстваше като част от една огромна лепкава паяжина — стъклена слуз, която залепваше по голото тяло на малкото момиче, стичаше се в очите ѝ, проникваше в устата ѝ, носа и ушите, а всяка капка търсеше отвърстие, през което да се влее в реката. Друг път се чувстваше така, сякаш коремът на детето беше разпран и той бавно изтегляше навън вътрешностите ѝ, претърсвайки всеки инч за някакъв намек за връзката ѝ с разума на Чамбарая. Понякога си беше чисто и просто изнасилване, болезнено проникване, опит чрез болка да се постигне капитулация: Пусни ни в реката.
Понякога имаше усещането, че детето е одрано и той е облякъл живата му плът като костюм, сякаш чрез тази гротескна измама щеше успее да спечели реката.
Ханто не беше точно в съзнание; имаше индивидуалност, но не беше личност, не и в истинския смисъл. Както повечето сенки, той представляваше група от свързани спомени и преживявания, отношения и навици, които Тан’елкот поддържаше за извършването на определени дейности, които иначе щяха да отвличат твърде много вниманието му. Конкретно Ханто беше специализирана подпрограма, която Тан’елкот използваше за достъп до свързаните с изкуството и етиката области на откраднатите от него спомени и умения.
Но всъщност беше и много повече от това: той бе основната линия, оригиналът, сърцевината на съществото, което се бе превърнало в бога Ма’елкот. Когато можеше да мисли, Ханто обичаше да мисли за себе си като за душата на Ма’елкот.
Ханто Сърпа никога не беше преследвал нито жени, нито мъже; похотта на тялото не означаваше почти нищо за него. Никога не се беше домогвал до богатство, защото то беше просто инструмент, но никога цел. Не беше любител на разкоша и спокойствието и животът в безкрайни развлечения никога не го беше привличал. Не търсеше власт над останалите.