Съдбовният кораб [bg]

— Не разбирам. Защо тогава си Парагон, а не дракон?

Парагон се засмя горчиво.

— Какво друго мислиш, че е Парагон, освен човешка облицовка от спомени върху съревноваващи се дракони? В препирането си за превъзходство те ми позволиха да изплувам на повърхността. Когато казвам „аз“ почти не знам какво имам предвид. — Изведнъж въздъхна. — Това е, което ми даде Кенит и което ще ми липсва най-много. Усещането за себе си. Усещането за родство. Когато беше на борда ми, нямах съмнение спрямо същността си. Ти го виждаш като кръвопролитен пират. Аз най-напред си го спомням като буйно и жизнено момче, изпълнено с радост пред вятъра и вълните. Смееше се с глас, люшкаше се по въжетата на такелажа и не ме оставяше на мира. Отказа да се страхува от мен. Беше роден на борда ми. Представяш ли си? Единственото раждане, на което съм бил свидетел, беше способно да заличи всичката смърт, която го беше предшествала. Баща му ми го предложи, рождената му кръв още покриваше кожата му. „Никога не си бил моят кораб, Парагон. Не и в сърцето си. Но може би ще можеш да бъдеш негов, както той е твой.“ И той беше. Държеше драконите под контрол. Ти, ти ги освободи и сега всички трябва да понесем последствията.

— Изглеждат спокойни. Спящи — осмели се Янтар. — Ти изглеждаш като себе си, само че по-… открит.

— Именно. Отворен и разкриващ тайните си. Какво правиш? — Беше решил, че тя го проверява за щети от пожара. Очакваше, че ще се придвижи по корпуса му, а не че ще обходи цялото му тяло.

— Спазвам думата си — към теб и към драконите. Ще ти издялам очи. Опитвам се да реша откъде да започна с поправките.

— Недей.

— Сигурен ли си? — тихо го попита Янтар. Парагон усети тревогата ѝ. Беше го обещала на драконите. Какво щеше да прави, ако сега Парагон го забранеше?

— Не. Имам предвид да не поправяш лицето ми. Направи ми ново. Някое, което да е цялото от мен.

За щастие, тя не го попита какво имаше предвид с това, а само:

— Сигурен ли си?

Замисли се за момент.

— Мисля… Не искам да съм дракон. Така де, искам, но искам да бъда и двата, ако се налага. Но да бъда и Парагон. Да бъда, както ти каза, трима, слети в едно. Искам… — Той се поколеба. Ако го кажеше и тя се засмееше, щеше да е по-лошо от смъртта, тъй като животът винаги беше по-жесток и по-труден от смъртта. — Дай ми лице, което би могла да обичаш — помоли я тихо.

Тя се успокои и се отпусна в ръцете му. Напрежението, което бе усещал да вибрира сред мускулите ѝ, изчезна. Парагон я почувства, че прави нещо, и тогава голите ѝ ръце затанцуваха леко по лицето му. Чрез допира си Янтар едновременно го преценяваше и се отваряше за него. Кожа до кожа, тя вече не се криеше. Той докосваше достатъчно, за да знае, че това беше най-смелото нещо, което някога беше правила. Потисна любопитството си и се опита да отвърне на доверието ѝ. Не се пресегна вътре в нея да ограби тайните ѝ. Щеше да чака и да приеме само онова, което тя му предоставеше.