Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Отрядът тръгна на север, като обърна гръб към обедното слънце. Да яздят се оказа лесно. За тяхното появяване врагът можеше да бъде предупреден от сойките, вдигащи ужасен шум, но Господарят имаше твърде горски хора.

След около час пътя им прегради широка равнинна ивица. Вдясно от тях тя опираше в предпланинските хълмове, а наляво се вливаше в безкрайната Минхириатска равнина. Пред тях се виждаше селище, от лявата страна се нижеше път, засега празен – но кой знае какво може да се появи на него след минута.

- Вижте! – вдигна ръка, призовавайки всички към внимание Амрод. – В селото има отряд орки!

Стотника заповяда да заобиколят от запад. Движеха се внимателно, пускайки далеч напред двойки патрули. Отрядът вървеше в неизвестността, никой не знаеше, оцелял ли е друг от Маршалите на Пределите освен Еодред, колко са останали живи след битката, събират ли някъде оцелелите... Пет десетки оживели просто отиваха към Арнор.

На следващия ден те едва успяха да се скрият от претърсващия местността голям отряд истерлинги и орки от около петстотин меча. Приятелите на хобита се скриха в дерето, за всеки случай простили се един с друг – ако нещата се обърнат така, че се наложи да приемат последния си бой. И хората неволно се хванаха за мечовете, когато след кратко изсвирване по уговорения начин към тях по склона се смъкна един от пратените на разузнаване воини.

Но той донесе на земляците си утешителни новини. Отрядът врагове отиваше на запад, всеки момент пътят щеше да се освободи. Затова пък право на патрула се натъкнали някакви четирима подозрителни типа. Отначало патрулът искал да ги свали със стрели като ги взел за врагове, но понеже външният им вид не изглеждал много подходящ за воините на Олмер, решили просто да ги пленят. Караулните спокойно нахвърляли въжени примки върху нищо неуспелите да направят непознати и бързо ги вързали.

Фолко избута войниците и пристъпи по-близо. Обкръжени от мрачните воини на Пределите стояха, неуверено пристъпвайки от крак на крак и разтревожено оглеждайки се, четирима странни хора: белобрад старец с почтен вид, някак си напомнил на хобита хрониста Теофраст, който носеше нещо напомнящо мастилница на кръста си, и младо момче, вече не подрастващо, но още не и юноша, в тъмно-зелени хубави дрехи, хубави ботуши и с кинжал в сребърна ножница. Лицето му, заобиколено от дълги, прихванати с кожена връв на челото тъмно-руси коси се стори на хобита странно познато, като че ли вече беше срещал някъде този момък.

Двамата други изглеждаха братя – високи, слаби, с тъмни лица, така че не можеш да разбереш, цветът на кожата им ли е такъв или просто прекалено дълго време са изкарали на южното слънце. Те бяха облечени в еднакви кафяви ризи с широки черни пояси, на които висяха криви саби. Дисагите на пътниците се оказаха тъп кани с книги, малко допълнителни дрехи, храна и принадлежности за писане. Еофар започна разпита.