Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Гледай ти! И какво те води насам?… Да, миличък, но в момента вечеряме. След около, да речем, четиридесет и пет минути?… Девет и половина, чудесно.

Робърт се върна бавно при колата си — имаше повече от половин час на разположение и се чудеше дали да не се обади на Камбълови или на Вик Макбейн, докато чака. Миналата седмица бе получил писмо от Една Камбъл, която му пишеше, че искали да го видят, и го канеше да им гостува в Ню Йорк; надявали се, че неприятностите му в Лангли скоро ще свършат, и какво всъщност се е случило? Робърт още не беше отговорил на писмото й. Реши да не се обажда никому, преди да се види с Ники.

Беше му дала адреса си в източната част на Осемдесет и втора улица. Робърт караше бавно, при светофарите се мъчеше да улучи червена светлина, остави колата си в един подземен паркинг на Трето Авеню и измина пеш трите или четири преки, които оставаха до дома на Ники. Той се намираше в една пететажна сграда с мраморно фоайе, в което влезе, след като отгоре освободиха вратата. Качи се по стълбите, макар че имаше асансьор. Семейство Юрген живееха на третия етаж.

— Точно навреме — каза тя, отваряйки широко вратата.

Беше облечена в кремава вечерна рокля, която стигаше почти до земята, и изведнъж той си помисли, че може би имат гости, но вътре беше тихо. Окачи палтото му в малкото предно антре.

— Изглеждаш много добре — каза й той.

— Не мога да кажа същото за теб. Грег май добре те е понатупал. А и си отслабнал.

Да, и видът му е болнав, косата е оредяла, бенката е още по-ужасна и така нататък, помисли си Робърт, усмихна се и остра болка парна незаздравялата му устна. Последва Ники в хола, чийто под бе застлан с килим от единия край до другия и навсякъде се виждаха големи саксии с лъскави растения. Скъп апартамент в скъп квартал. Ралф Юрген изкарваше много пари. Единствената следа от Ралф беше една лула на страничната масичка. Повечето мебели му бяха познати — бяха ги купували заедно с Ники, затова сега се мъчеше да не гледа към тях. Над камината от черен и бял камък висеше някаква нова картина, която Робърт не беше виждал — аленочервено на черен фон. Яркото петно приличаше на обърната надолу бананова кора с разперени краища. В долния десен ъгъл се бе подписала в бяло и със замах — АМАТ. Той обича, тя обича, то обича. Амат беше третият или четвъртият псевдоним на Ники. Тя сменяше името си с всяка промяна в стила и смяташе, че по този начин навлиза в нов период от творчеството си; само че във всяка нова картина личеше приемственост с предишния стил. „Като рисуваш такъв боклук, как ще искаш под него да виси истинското ти име?“ Робърт беше чул някакъв човек да казва на една от колективните изложби на Десета улица, в която Ники бе участвувала; спомни си, че бе изпитал желание да се завърти и да го удари, но дори не се бе извърнал да го погледне.